Марио Пузо - Кръстникът

Майкъл се ухили, разкопча сакото си и широко го разтвори.

— Виж, нямам оръжие — каза той. Кей се засмя.

Времето напредваше и те се качиха в стаята. Тя приготви по една чаша и за двамата и седна в скута му, докато пиеха. Под роклята беше цялата в коприна; накрая ръката му намери горещата кожа на бедрото и. И двамата паднаха назад на леглото и се любиха облечени, със залепнали устни. Когато свършиха, останаха да лежат кротко, усещайки огъня на телата им да минава през дрехите. Кей промърмори:

— На това ли вие, войниците, му казвате работа на бегом?

— Да — каза Майкъл.

— Не е лошо — отсъди Кей.

Те дремнаха малко. Изведнъж Майкъл скочи и погледна часовника си.

— По дяволите! — викна той. — Вече е почти десет. Трябва да отивам в болницата. — Влезе в банята да се измие и среше. Кей влезе след него и го прегърна отзад през кръста.

— Кога ще се оженим? — попита го тя.

— Когато кажеш — отговори Майкъл. — Веднага щом тази семейна история затихне и Стария се оправи. Все пак мисля, че ще е добре да обясниш нещата на родителите си.

— Какво да им обясня? — попита тихо Кей.

Майкъл прекара гребена по косата си.

— Кажи им само, че си срещнала смело и красиво момче от италиански произход. Има отлични оценки в Дартмут. Отличен, е по време на войната с ордените „Сървис Крос“ и „Пърпъл Харт“. Честен. Работлив. Но баща му е шеф от мафията, който убива лоши хора, понякога подкупва високопоставени държавни служители и понякога и него самия го правят на решето. Но това няма нищо общо с честния му и работлив син. Мислиш ли, че можеш да запомниш всичко?

Кей го пусна и се облегна на вратата на банята.

— Наистина ли? — попита тя. — Истина ли е? — Тя се поспря. — Убивал ли е хора?

Майкъл привърши с ресането на косата си.

— В същност не зная — каза той. — Никой в действителност не знае. Но не бих се изненадал.

Преди да излезе, тя го попита:

— Кога пак ще те видя? Майкъл я целуна.

— Искам да си отидеш в къщи и да обмислиш нещата отново в твоето затънтено градче — каза той. — Не искам по никакъв начин да се забъркващ в тази работа. След коледните празници ще се върна в колежа и ще се видим в Хановър. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — каза Кей. Тя го гледа, докато той излезе от стаята, после го видя, като й махна, преди да влезе в асансьора. Никога не се бе чувствувала толкова близо до него и толкова влюбена в него, и ако някой й беше казал, че ще види Майкъл чак след две години, не би могла да понесе болката.

Когато Майкъл слезе от таксито пред „Френч Хоспитъл“, той остана много учуден, че улицата беше съвсем пуста. Когато влезе в болницата, остана още по-учуден, че фоайето беше празно. Какво, по дяволите, правеха Клеменза и Тесио? Разбира се, те никога не бяха посещавали военната академия „Уест Пойнт“, но бяха запознати с тактиката поне дотолкова, че да знаят, че се поставят предни постове. Най-малко двама техни хора трябваше да бъдат във фоайето.

И най-късните посетители си бяха отишли — беше почти десет и половина вечерта. Майкъл стана напрегнат и бдителен. Не намери за необходимо да спре пред информационното гише — вече знаеше в коя стая на четвъртия етаж е баща му. Качи се с асансьора. Интересно беше, че никой не го спря, докато не стигна стаята на сестрите на четвъртия етаж. Продължи към стаята на баща си, пренебрегвайки въпроса на сестрата. Пред вратата нямаше никой. Къде, по дяволите, бяха двамата детективи, които трябваше да се навъртат наоколо, за да пазят и разпитват Стария? Къде, по дяволите, бяха хората на Клеменза и Тесио? Възможно ли бе да има някой в стаята? Но вратата беше отворена. Майкъл влезе вътре. В леглото имаше някой и на декемврийската лунна светлина, прецеждаща се през прозореца, успя да види лицето на баща си. Дори сега то беше безразлично, а гърдите му бавно се повдигаха в такт с неравномерното дишане. До леглото имаше метална стойка, от която висяха тръбички и влизаха в носа му. На пода имаше стъклено бурканче, в което по други тръбички се изпразваха отровите, отделяни от стомаха му. Майкъл постоя вътре няколко секунди, за да се убеди, че баща му е добре и излезе от стаята.

Той се обърна към сестрата:

— Казвам се Майкъл Корлеоне и искам да поседя малко при баща си. Какво стана с детективите, които трябваше да го пазят?

Сестрата беше хубаво младо момиче, доста самоуверена, с високо самочувствие.

— О, баща ви имаше твърде много посетители, които пречеха при изпълнението на служебните ни задължения — каза тя. — Преди десет минути дойде полиция и накара всички да напуснат. А после, само преди пет минути, трябваше да извикам на телефона детективите, защото в тяхното управление ги търсеха по спешност. Наложи им се и те да си тръгнат. Но вие не се тревожете, аз често наглеждам баща ви и чувам всеки звук от стаята му. Затова оставяме вратите отворени.