Филип Пулман - Острият кинжал

— Има един жив — промърмори Хестър. — Тича към цепелина.

Лий го видя като в мъгла. Единственият оцелял от отряда.

— Не мога да убивам в гръб — каза той.

— Срамота е да умреш с патрон в цевта.

Скорзби се прицели и прати последния куршум в цепелина, който още бръмчеше и се опитваше да се издигне с единствения си мотор. Газът внезапно изрева и се превърна в огнено кълбо, а металният скелет излетя и бавно като в кошмар се спусна на земята.

Мъжът, който се промъкваше към цепелина, и още шест или седем души, които не се бяха осмелили да се приближат до входа на клисурата, бяха погълнати от пламъците.

Лий видя огненото кълбо и чу сред рева и тътена на огъня гласа на Хестър:

— Тези наистина бяха последните, Лий.

Той каза или си помисли:

— Тези нещастници не биваше да стигат дотук… Ние също.

— Ние удържахме. Спряхме ги. Така помагаме на Лира.

Тя притисна малкото си изтерзано телце към лицето му и животът ги напусна едновременно.

„Продължавайте — каза алетиометърът. — Напред, нагоре!“

И те продължиха да се катерят. Вещиците летяха над тях и търсеха най-удобния път. Полегатите хълмове преминаха в стръмни склонове и скалисти предпланини. Към обяд, когато слънцето се беше вдигнало високо, пътешествениците се озоваха в почти непроходима местност с множество сухи оврази, скали и осеяни с камъни долчинки без нито една зелена тревичка, където единственият звук беше цвърченето на насекомите.

Двамата спираха само от време на време да пият вода от кожените манерки и почти не разговаряха. Панталеймон летя известно време над главата на Лира, докато се умори и се превърна в пъргава планинска коза с пищни рога. Той скачаше чевръсто от камък на камък, а Лира почти пълзеше по склона. Уил намръщено мълчеше, присвил очи срещу слънцето, като се стараеше да не обръща внимание на усилващата се болка. Беше достигнал онова състояние, когато единствено движението можеше да му донесе някакво облекчение, а неподвижността беше мъчителна. Откакто магията на вещиците не подейства, те го гледаха със страх, сякаш беше белязан с клеймото на някакво проклятие, по-могъщо от собствените им сили. По някое време стигнаха малко езерце, яркосиньо петно сред червените скали, едва десетина метра широко. Спряха да утолят жаждата си и да напълнят манерките и потопиха уморените си ходила в ледената вода. След няколко минути продължиха пътя си, а малко след това при тях долетя развълнуваната Серафина Пекала.

— Трябва да ви оставя за малко. Лий Скорзби има нужда от мен, не знам защо. Но не би ме повикал, ако не се нуждаеше от помощта ми. Продължавайте да вървите, аз ще ви намеря…

— Господин Скорзби? — възкликна Лира. — Но къде…

Ала още преди да довърши въпроса, Серафина Пекала беше отлетяла. Лира посегна машинално към алетиометъра с намерението да го пита какво е станало с Лий Скорзби, но се сети, че е обещала да се обръща към него само за да помага на Уил, и отпусна ръце.

Приятелят й седеше наблизо с опряна на коляното ръка, от която продължаваше да капе кръв. Лицето му беше опърлено от слънцето, но под загара прозираше неестествена бледност.

— Уил — попита Лира, — знаеш ли защо трябва да намериш баща си?

— Винаги съм знаел само едно. Майка ми каза, че ще наметна неговата мантия. Това е, което мога да ти кажа.

— Какво може да означава то? Каква мантия?

— Сигурно мисията му. Каквото и да прави той, аз ще трябва да го продължа. Вероятно това е смисълът.

Момчето изтри потта от лицето си с дясната си ръка. Не можеше да й каже, че копнее за баща си така, както изгубено дете копнее за дома. Пък и това сравнение не би му хрумнало, защото домът беше мястото, където той се грижеше за безопасността на майка си, но за самия него не се грижеше никой. Бяха изминали пет години от онази събота в супермаркета, когато играта на криеница се превърна в ужасяваща реалност. Дълъг период в краткия му живот и той през цялото време жадуваше да чуе думите: „Чудесно, детето ми! Никой не би се справил по-добре. Гордея се с теб. Ела сега и си почини…“

Не можеше да го каже на Лира, но тя го виждаше в очите му. И за нея беше ново да усеща така друг човек. Когато ставаше дума за Уил, всичко беше ясно, отчетливо и близко.

Понечи да му го каже, но в този миг долетя една от вещиците.

— Зад нас идват хора. Не са близко, но се движат бързо. Да отида ли да погледна?

— Да — кимна Лира. — Но се спусни ниско и гледай да не те видят.