Филип Пулман - Острият кинжал

— Татко… — прошепна. — Татенце… Не знам защо го направи тази жена. Не разбирам, толкова е странно за мен. Но обещавам, кълна се да направя онова, което искаше от мен. Ще се боря. Ще бъда воин, обещавам. Ще занеса ножа на лорд Азриел който и да е той, и ще му помогна да се пребори с врага си. Сега почивай… Всичко е наред. Спи…

До мъртвия се търкаляха кожената му раница, кибритът, фенерът и роговата кутийка с балсама от кървав мъх. Уил събра всичко. Внезапно погледът му падна върху обточения с пера плащ на баща му, тежък и подгизнал, но все пак топъл. На мъртвия вече нямаше да му трябва, а Уил трепереше от студ. Той разкопча бронзовата катарама и се наметна с плаща.

После угаси фенера, хвърли последен поглед към двете проснати тела и заслиза по склона.

Въздухът беше зареден с електричество и шепнеше с хиляди гласове. Поривите на вятъра донасяха до слуха му и други шумове — далечен говор и монотонно пеене, дрънчене на метал и плясък на крила, които бяха така осезаеми, че сякаш бяха в главата му. Камъните под краката му бяха мокри и хлъзгави. Слизането се оказа далеч по-трудно от изкачването, но той нито за миг не забави крачка.

Когато навлезе в последната долчинка, преди да стигне мястото, където спеше Лира, внезапно спря като закован. В мрака се очертаваха силуетите на двама мъже, застанали неподвижно, сякаш в очакване на нещо. Уил сложи ръка върху дръжката на ножа.

— Ти ли си момчето с кинжала? — попита единият и гласът му неволно напомни на Уил за плясъка на крила, който беше чул преди това. Не който и да беше непознатият, не можеше да е човешко същество.

— Кои сте вие? — попита на свой ред той. — Хора ли сте, или…

— Не. Не сме хора. Ние сме Стражите. Бене елим. Вие ни наричате ангели.

Уил мълчеше и непознатият продължи:

— Има ангели, които изпълняват други задачи и силата им е друга. Нашата задача е проста — да стигнем до теб. Проследихме всяка стъпка на шамана дотук с надеждата, че той ще ни доведе при теб. Така и стана. Сега на свой ред ние ще те отведем при лорд Азриел.

— Били сте с баща ми през цялото време?

— Всяка секунда от пътя му.

— Той знаеше ли?

— Дори не подозираше.

— Тогава защо не спряхте вещицата? Защо позволихте да го убие?

— По-рано бихме й попречили. Но в мига, в който ни доведе при теб, неговата задача приключи.

Уил не каза нищо. Главата му се въртеше. Това беше още едно нещо, което не успяваше да проумее.

— Добре — заяви накрая. — Ще дойда с вас. Но най-напред ще събудя Лира.

Те останаха неподвижни и го пуснаха да мине. Уил заслиза надолу към надвисналата скала, под която беше оставил спящата Лира. Ала нещо го накара да спре.

В полумрака различи неподвижните фигури на вещиците, които пазеха момичето — някои бяха седнали, други изправени. Приличаха на статуи, които дишаха, но животът сякаш беше изцеден от тях. В този миг Уил с ужас осъзна какво се е случило. Привиденията ги бяха застигнали във въздуха и ги бяха превърнали в живи мъртъвци.

Но…

— Къде е Лира? — извика той.

Убежището под скалата беше празно. Лира беше изчезнала.

Там, където беше лежала, се виждаше някакъв предмет. Уил се приближи. Беше раницата й и ако се съдеше по тежестта й, алетиометърът още беше вътре.

Уил яростно тръсна глава. Това не можеше да е истина!

Уви, истина беше. Бяха пленили Лира.

Двете тъмни фигури стояха в очакване недалеч. Единият ангел проговори:

— Трябва веднага да тръгнеш с нас. Лорд Азриел те очаква. Силите на врага растат с всяка минута. Шаманът ти каза каква е твоята задача. Последвай ни и ни помогни да победим. Ела с нас. Побързай!

Уил погледна към тях, после към раницата на Лира и още веднъж към тях. Не беше чул нито дума.

© 1997 Филип Пулман

© 2004 Силвана Миланова, превод от английски

Philip Pullman

The Subtle Knife, 1997

Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2008

Публикация:

ИК „Бард“, 2004

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5257]

Последна редакция: 2008-02-03 02:45:43

Калиев карбонат, бяло хигроскопично, лесно разтворимо кристално вещество, получавано от дървесна пепел. — Б. ред.