Филип Пулман - Острият кинжал

Уил впи зъби в ръката на мъжа и получи зашеметяващ удар в тила. Отново опита с ритници, някои от които улучваха, мяташе се и се извиваше, дърпаше се и блъскаше, но не успя да се изскубне. Като в просъница чуваше запъхтяното си дишане и хриптенето на нападателя. По чиста случайност кракът му попадна зад коляното на противника. Уил го блъсна в гърдите и двамата тежко се стовариха на земята, но колкото и да се мъчеше да се изтръгне, хватката си оставаше все така здрава. За миг момчето изпита ужас този човек никога нямаше да го пусне, дори и да го убиеше, трупът му пак щеше да си остане вкопчен в него.

Силите му отслабваха и той заплака от безсилие, като продължаваше да рита и да блъска мъжа с глава и колене, но знаеше, че няма да е задълго. Едва тогава забеляза, че противникът му не прави никакъв опит да го спре, просто лежеше на земята и стискаше здраво ръката му. Внезапно се почувства изцеден и се отпусна до него. Всеки нерв в тялото му пулсираше и се гърчеше.

Не след дълго надигна глава и се вгледа в мрака. До тялото на мъжа забеляза белезникаво петно — гърдите и главата на голям орел, демон, който също лежеше неподвижно. Уил отново опита да измъкне ръката си и усети, че сключените около китката му пръсти не поддават.

Противникът му не беше в несвяст и посегна със свободната си ръка да опипа пръстите му. Косата на Уил се изправи.

— Дай си другата ръка! — нареди мъжът.

— Внимавай! — предупреди го Уил.

Пръстите на мъжа леко се плъзнаха по осакатената длан на момчето и напипаха кървящите чуканчета. Той тутакси пусна ръката му и седна.

— Ножът е у теб! Ти си Пазителят.

Гласът му беше звучен и богат, но някак отпаднал. Човекът беше ранен. Нима той го беше ранил така тежко?

Уил продължаваше да лежи на камъните, безсилен да помръдне, и се взираше в лицето на мъжа, но в мрака различаваше само едрия му силует. Човекът пипнешком потърси нещо около себе си и след минута по ръката на Уил се разля приятна прохлада, докато непознатият втриваше в раната му някакво успокояващо мазило.

— Какво правиш? — попита момчето.

— Лекувам раната ти. Не мърдай.

— Кой си ти?

— Единственият, който знае за какво служи кинжалът. Сега дръж ръката си така и не се движи.

Вятърът се усилваше и върху лицето на Уил капнаха няколко дъждовни капки. Той трепереше неудържимо, но подпря ръката си и позволи на мъжа да го превърже с парче ленено платно.

След като приключи с раната, непознатият се претърколи на гръб и остана да лежи неподвижно. Уил се опита да разгледа лицето му, но беше твърде тъмно. Протегна ръка и докосна гърдите му. Сърцето на мъжа се блъскаше като птица в клетка.

— Да — дрезгаво изрече човекът. — Опитай се да го излекуваш.

— Болен ли сте?

— Скоро ще се оправя. Ножът е у теб, нали?

— Да.

— И знаеш как да го използваш?

— Да, да. А вие от този свят ли сте? И откъде знаете за ножа?

— Слушай — каза мъжът и се надигна с усилие. — Не ме прекъсвай. Ако наистина си Пазителят, ти имаш мисия, по-важна от всичко, което можеш да си представиш. Дете… Как са могли да го допуснат? Е, сигурно така е трябвало… Иде война, момче. Най-голямата, която някога се е водила. Нещо подобно се е случвало и преди, но този път доброто трябва да победи… За няколко хиляди години човешка история е имало само лъжи и пропаганда, жестокост и предателство. Време е да започнем отначало, но този път както трябва…

Той замълча и с хриптене си пое дъх, после продължи:

— Кинжалът… Те така и не са разбрали какво са сътворили, онези стари философи. Изобретили са устройство, което може да раздели и най-малките частици материя, а са го използвали да крадат бонбони. Нямали са представа, че са създали единственото оръжие във всички вселени, способно да унищожи тиранина. Всемогъщия. Бога. Въстаналите ангели са претърпели поражение, защото не са имали нищо такова. Но сега…

— Аз не го исках! И сега не го искам! — извика Уил. — Ако вие го искате, вземете го! Мразя го, мразя и онова, което може да прави…

— Късно е. Нямаш избор — ти си Пазителят. Той те е избрал. Нещо повече, те знаят, че е у теб и ако не го използваш срещу тях, ще го изтръгнат от ръцете ти и ще го насочат срещу нас. За вечни времена.

— Но защо трябва да се бия с когото и да е? Много ми идва, омръзна ми да се бия, не мога повече. Искам…

— Ти печелеше ли тези битки?

Уил замълча за миг.

— Да, май, че да — изрече накрая.

— И си се бил за ножа?

— Да, но…

— Значи си боец. Това е истината. Можеш да спориш с мен, но не и със собствената си природа.