Филип Пулман - Острият кинжал

— Или те, или ние.

— Не, не е само това. Или те, или Лира. Не знам защо, но чувствам, че сме свързани с това дете, и се радвам, че е така.

— Отляво един се кани да стреля.

В същия миг се чу гърмеж и от камъка, зад който бяха залегнали, само на сантиметри от тях, се разхвърчаха парчета.

— Какво пък, няма защо да се чувствам виновен! — заяви Лий и се прицели.

От мишената му се виждаше само малко синьо петънце, но той го улучи. Мъжът извика и падна мъртъв.

Започна истинската битка. Гърмежите на пушките, свистенето на куршумите и трошенето на камъните отекваха в околните хълмове и изпълваха дефилето. Камъкът, зад който се криеше Лий, скоро беше надупчен и нащърбен от куршумите, удрящи се в него с тъп звук. Видя как козината на гърба на Хестър се изправи, разрошена от прелитащ куршум, който почти я докосна, но тя не трепна.

Тази първа минута беше най-ожесточена. В последвалата пауза Лий откри, че е ранен. На камъка под бузата му се беше стекла кръв, червени бяха и дясната му ръка, и прикладът на пушката.

Хестър го заобиколи да погледне.

— Нищо сериозно — установи тя. — Само те е закачил.

— Преброи ли колко са извън строя? — попита той.

— Не, през повечето време се криех. Презареди, когато можеш, момче.

Скорзби се претърколи зад камъка и провери затвора. Кръвта беше започнала да засъхва и механизмът лепнеше. Той плю отгоре, разтърка го и го освободи.

В мига, в който заемаше позиция зад камъка, още преди да се е прицелил, го застигна куршум.

В рамото му сякаш избухна експлозия. Няколко секунди стоя зашеметен, докато се съвземе. Лявата му страна започваше да изтръпва. Скоро щеше да дойде и болката, но имаше още малко време и Лий отново се съсредоточи върху стрелбата. Един изстрел, втори, трети — и всеки път куршумът намираше целта.

— Как се справяме? — промърмори.

— Добра стрелба! — похвали го Хестър, притисната до бузата му. — Не спирай! Ей там, зад черния камък…

Той надникна, прицели се и стреля. Мъжът падна.

— По дяволите, това са хора като мен!

— Няма смисъл да го мислиш — сряза го тя. — Действай!

— Ти вярваш ли му? На Груман, де?

— Разбира се. Стреляй, Лий.

Нов изстрел и още един мъж падна. Демонът му пламна като свещ и изчезна.

Отново настъпи тишина. Лий прерови джобовете си и намери още няколко патрона. Докато презареждаше, усети нещо толкова необичайно, че сърцето му замря — лицето на Хестър, притиснато до неговото, беше мокро от сълзи.

— Лий, аз съм виновна! — прошепна демонът.

— Защо?

— Онзи скрелинг — аз ти казах да вземеш пръстена. Ако не ме беше послушал, нямаше да ни сполети тази беда.

— Да не мислиш, че правя онова, което ти ми казваш? Взех го, защото вещицата…

Той не можа да довърши, защото го застигна втори куршум. Този път беше улучен левият му крак, а секунда по-късно нов изстрел блъсна главата му като удар с нажежен ръжен.

— Малко остана, Хестър — промърмори, опитвайки се да запази присъствие на духа.

— Какво вещицата, Лий? Говореше нещо за вещицата! Бедната Хестър се беше отпуснала безсилно зад камъка и вече не се опитваше да надникне, а красивите й златистокафяви очи започваха да помътняват.

— Още си красива… — прошепна той. — О, да, Хестър, вещицата. Тя ми даде…

— Точно така. Цветето…

— В джоба на сакото. Вземи го, Хестър, аз не мога да помръдна.

С неимоверно усилие демонът пропълзя на гърдите му, измъкна със зъби аленото цвете от джобчето и го пусна в ръката му. Той затвори шепата си и промълви:

— Серафина Пекала… Помогни ми, моля те…

Надолу по склона някой се размърда. Лий пусна цветето, пое дъх и стреля. Движението замря. Хестър губеше сили.

— Хестър, не си отивай преди мен! — промълви Скорзби.

— Лий, не мога да те изоставя дори за миг… — прошепна тя в отговор.

— Мислиш ли, че вещицата ще дойде?

— Сигурна съм. Трябваше да я повикаме по-рано.

— Много неща трябваше да направим…

— Може би…

Нов гърмеж и този път куршумът проникна някъде дълбоко в него, в самия център на живота му. Не, помисли си той. Хестър е центърът на живота ми. Някъде долу му се мярна синьо петно. Прицели се.

— Този е последният — промълви Хестър.

Лий не намери сили да натисне спусъка. Едва при третия опит успя. Синьото петно се търколи по склона.

Последва нова пауза. Лий усети как болката го връхлита неудържимо. Сякаш глутница чакали впиваха зъби в плътта му, ръфаха и го разкъсваха. Знаеше, че няма да го оставят, докато не го оглозгат до кости.