Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

В една долина, потънала в сянката на рододендрони, досами линията на снеговете, където подскачаше пенлив поток, млечнобял от пролетното топене, а сред огромните борове пърхаха гургулици и стърчиопашки, имаше пещера, скрита от надвисналата скала и натрупаната твърда шума.

Горите бяха пълни със звуци — потокът ромолеше между камъните, вятърът шепнеше в игличките на боровете, долавяха се жуженето на насекомите и цвърченето на дребните гризачи, а над всичко това се издигаше пеенето на птиците. От време на време някой по-силен повей на вятъра разлюляваше клоните на кедрите и боровете и те простенваха като виолончело.

Беше свят на искряща светлина, винаги ярка и игрива. Лимонено-златни стрели пронизваха въздуха и танцуваха между нападалите дънери и кафеникаво-зелените сенчести островчета. Светлината нито за миг не се спираше, не оставаше една и съща, защото над върховете на дърветата час по час се стелеше лека омара, която превръщаше процеждащите се отгоре лъчи в блестяща перлена мъгла и покриваше шишарките по дърветата с лъскави капчици влага. Понякога влагата във въздуха преминаваше в ситен дъждец, който дори не падаше, а се рееше, а миниатюрните пръски тихо шушнеха в милионите иглички на боровете.

Край потока се виеше малка пътечка, която идеше откъм селото — няколко пастирски колиби ниско в долината, и се изкачваше до полуразрушено светилище в самото подножие на ледника. Там на вятъра се вееха избелели копринени знамена, а ревностните поклонници от селото редовно оставяха приношенията си — ечемичени питки и сушен чай. Светлината и ледът се срещаха тук и постоянните изпарения създаваха изумително природно явление — над долината през цялото време пъстрееха дъги.

Малко над пътечката имаше пещера. Преди много години в нея беше живял свят човек, който прекарвал времето си в размисъл, пост и молитва, и почитта към това място се дължеше на паметта за него. Пещерата беше десетина метра дълбока, с равен сух под — удобно леговище за мечки или вълци, но от години единствените й обитатели бяха птиците и прилепите.

Ала съществото, което сега се спотайваше на входа й и се оглеждаше зорко, наострило уши, не беше нито птица, нито прилеп. Слънчевите лъчи играеха върху гъстата му златиста козина, а маймунските му ръчички въртяха борова шишарка и ловко изчопляха отвътре сладките ядки.

Вътре в пещерата, на самата граница между светлината и сянката, госпожа Колтър топлеше вода на газената печка в малко котле. Демонът й прошепна нещо и тя вдигна очи.

По горската пътека се изкачваше малко момиченце от селото. Госпожа Колтър го познаваше — Ама от няколко дни й носеше храна. Още с пристигането си тя беше дала да се разбере, че е праведна жена, дошла тук да се отдаде на размисъл и молитва, и че е дала обет да не проговаря на мъж. Ама беше единствената, на която беше позволено да я посещава.

Този път обаче момичето не беше само. Придружаваше го баща му. Ама се отправи към пещерата, а бащата остана да чака долу.

Момичето се приближи до входа и се поклони.

— Баща ми ви праща почитанията си и се моли за вас.

— Здравей, дете — каза госпожа Колтър. — Добре дошла.

Момиченцето носеше вързоп, загърнат в избеляло платно, и сега го остави в краката на жената, после й подаде букет — десетина анемони, превързани с памучна връв, и заговори бързо и притеснено. Госпожа Колтър донякъде разбираше езика на тези планинци, но не се издаваше. Ето защо тя се усмихна и с жест показа на детето да замълчи и да погледне демоните. Златистата маймунка протегна черната си ръчичка, а демонът на Ама, голяма пъстра пеперуда, допърха до нея и кацна на показалеца й.

Маймунката бавно доближи пеперудата до ухото си и госпожа Колтър почувства как думите на детето проникват в съзнанието й, ясни и разбираеми. Селяните се радвали, че една свята жена като нея е намерила убежище в пещерата, но се носели слухове, че не е сама, а с нея има още някой, който е опасен и могъщ.

Това плашело селяните. Чудели се дали този някой е господар на госпожа Колтър или неин слуга и дали не крои нещо лошо. Питали се каква ли е причината да избере това място и дали смята да остане дълго.

Ама изрече всичко това, примесено с хиляди извинения. Докато мислите на демона проникваха в ума й, госпожа Колтър вече имаше отговор, който дотогава не й беше хрумвал. Можеше да каже истината. Не цялата, разбира се, но част от нея. Тази мисъл я развесели, но гласът й не издаде нищо.