Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Беше му разказала всичко, но не можеше да му се сърди, че той таи нещо от нея, след като го беше изоставила така.

Мисълта, че с Уил имат още нещо, което да ги свързва, й достави удоволствие. Запита се дали ще дойде ден, когато вече няма да мисли за него, няма да разговаря с него мислено, да се връща към спомена за всеки изживян миг и да копнее за гласа му, за ръцете му, за любовта му… И насън не си бе представяла какво е да обичаш някого толкова много. От всички изумителни неща, които й се случиха, това беше най-изумителното и нежността в сърцето й беше като незаздравяваща рана, защото тя самата никога не би позволила да зарасне.

Пан скочи от облегалката и се сви в скута й. Тук в мрака тя и демонът й бяха насаме със своите тайни и нищо не ги заплашваше. Някъде в спящия град бяха книгите, които щяха да я научат отново да разбира алетиометъра. Там беше добрата жена, която щеше дай помогне да се справи, и момичетата в училището, които знаеха толкова много неща, неподозирани от нея.

„Те още не го знаят, но ще ми станат приятелки!“ — помисли си Лира.

— Онова, което каза Уил… — промълви Панталеймон.

— Кога?

— Тогава на брега, преди да вземеш алетиометъра. Каза, че няма друго място. Така беше казал и баща му. Но имаше и още нещо.

— Спомням си. Той искаше да каже, че царството вече го няма. Небесното царство. И не би трябвало да живеем сякаш то е по-важно от живота ни тук, защото най-важно е мястото, където сме.

— Каза, че трябвало да построим нещо…

— Точно затова ни е нужен целият живот, Пан. Можехме да тръгнем с Уил и Кирджава, нали?

— Да. Те също биха дошли с нас. Но…

— Но тогава нищо нямаше да построим. Никой не би могъл, ако мисли само за себе си. Трябва да се помъчим да бъдем весели и добри, любознателни и търпеливи, да учим и да мислим, да работим упорито в своите светове и тогава ще построим…

Ръцете й милваха лъскавата му козина. Някъде в градината пееше славей, а лекият ветрец докосваше косите й и шумолеше в листата. Всички камбани в града прозвъниха по веднъж — някои звънко и мелодично, други ниско и басово, някои рязко и дрезгаво, други печално и протяжно. Ала всички те бяха единодушни кой час на нощта е, макар да говореха с различни гласове. В онзи другия Оксфорд, където Уил я беше целунал за сбогом, камбаните сигурно също звъняха, славеят пееше, а вятърът шумолеше в листата на Ботаническата градина.

— И тогава какво? — сънено промърмори демонът й. — Какво ще построим?

— Небесната република — отвърна Лира.

© 2000 Филип Пулман

© 2004 Силвана Миланова, превод от английски

Philip Pullman

The Amber Spyglass, 2000

Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2008

Публикация:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5424]

Последна редакция: 2008-02-23 10:45:25