Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Да — промълви той. — Докато съм жив, ще се връщам тук. Където и да съм, пак ще се връщам…

— В първия ден на лятото, точно на обяд. До края на живота си…

Тя не можа да продължи. Уил усети, че очите му се замъгляват, но остави горещите сълзи да се стичат по лицето му и я притисна още по-силно до гърдите си.

— И ако някога… един ден… — с разтреперан глас зашепна Лира, — ако ти срещнеш друга и аз срещна друг, ако се оженим, трябва да бъдем добри с тях. Не бива постоянно да правим сравнение и да съжаляваме, че не сме се оженили двамата… Просто ще идваме тук веднъж в годината, само за час, за да бъдем заедно за малко…

Двамата останаха прегърнати дълго. Минутите минаваха. Някъде откъм реката долетя зовът на нощна птица. По моста „Магдалена“ нарядко преминаваха закъснели автомобили.

Най-сетне те се откъснаха един от друг.

— Е… — въздъхна Лира.

По-късно този миг щеше да се превърне в един от любимите му спомени. Всичко у нея беше нежно — грациозното тяло, още по-изящно в приглушената светлина, очите, ръцете, устните… Той я целуваше, отново и отново, и всяка следваща целувка ги приближаваше към раздялата.

Отмалели и замаяни от любов, те тръгнаха ръка за ръка към портата. Мери и Серафина ги чакаха.

— Лира… — промълви той.

— Уил…

Той отвори последния прозорец — онзи, който щеше да я отведе в Читагазе. Пред тях беше паркът на голямата къща, недалеч от края на гората. За последен път те прекрачиха отвъд и се вгледаха в притихналия град, чиито керемидени покриви блестяха на лунната светлина. Осветеният кораб беше застинал сред спокойния залив.

Уил се обърна към Серафина.

— Благодаря ти, Серафина Пекала — изрече, — за това, че ни спаси в тази къща, и за всичко останало. Моля те, не изоставяй Лира. Обичам я повече, отколкото някой някога е бил обичан.

В отговор кралицата на вещиците само го целуна по двете бузи. Лира прошепна нещо на Мери, после двете се прегърнаха. Уил беше този, който пръв прекрачи през прозореца.

„Сега трябва да съм весел!“ — беше следващата му мисъл, но как? То беше все едно да удържиш в ръце мятащ се вълк, който се опитва да раздере лицето ти и да прегризе гърлото ти. Въпреки това той напрегна цялата си воля и беше почти сигурен, че никой не е забелязал какво усилие му струва това.

Знаеше, че и Лира прави същото, а напрегнатата й усмивка беше доказателството.

Все пак тя се усмихна.

Една последна целувка, бърза и непохватна, при която почти се сблъскаха, една нейна сълза, която остана върху лицето му. Демоните им се целунаха за сбогом и Панталеймон скочи в ръцете на Лира. После Уил затвори прозореца и пътят престана да съществува. Повече нямаше да се видят.

— А сега… — изрече той с привидно спокойствие, но само след миг се извърна, за да не види Мери лицето му. — Трябва да счупя ножа.

Опипа въздуха с острието по привичния начин, докато откри пролука, и се опита да си спомни какво се беше случило предния път. Тогава госпожа Колтър му напомни за майка му и ножът се счупи, защото внезапно се натъкна на нещо, което не можеше да разруши. Сега Уил си даде сметка, че това беше любовта му.

Опита да го направи отново, като повика образа на майка си, такава, каквато я помнеше от последната им среща — уплашена и сякаш зареяна в някакъв свой свят.

Не се получи. Ножът с лекота изряза прозорец към познатия му дъждовен свят, с тежките капки, трополящи по подгизналата земя. Той бързо го затвори и спря озадачен.

Демонът му обаче знаеше какво трябва да се направи и изрече само:

— Лира.

Разбира се, Лира. Той кимна, стиснал ножа, и докосна мястото, където сълзата й още не беше изсъхнала.

Този път кинжалът се строши със звън, а парчетата се посипаха и останаха да блестят върху камъните, мокри от дъжда от друга вселена.

Уил се наведе и започна да ги събира, а Кирджава му помагаше.

Мери нарами раницата си.

— Е, чуй ме сега, Уил — каза тя. — Ние с теб почти не сме разговаряли… Още сме си чужди. Но двете със Серафина Пекала си обещахме нещо, а преди малко обещах и на Лира. Ала и да не бях обещавала, пак щях да го направя сега — ако ми позволиш, ще бъда твоя приятелка до края на живота си. Ние и двамата сме сами и си мисля, че бихме могли… Искам да кажа, че няма с кого другиго да си говорим за всичко това, освен помежду си… И че и двамата трябва да свикнем да живеем с демоните си… Освен това и ти, и аз сме загазили и ако това не ни сближава, здраве му кажи!

— И двамата ли сме загазили? — изуми се Уил. Погледът, с който му отвърна, беше прям и открит.