Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Преди да тръгна, аз изпотроших уредите в лабораторията, после фалшифицирах лична карта и… Е, нищо непоправимо. Ти също можеш да се справиш с неприятностите си. Ще намерим майка ти и ще се погрижим за нея. А ако нямаш къде да живееш, няма проблем да останеш при мен. Мисля, че това лесно ще се уреди. Тогава няма да се налага да ходиш в някой от така наречените „домове“. Но сега трябва да се разберем какво точно ще говорим, за да няма разминавания. Ще се справим, нали?

Мери беше приятел. Той имаше приятел!

— Да — кимна момчето.

— Е, да действаме тогава! Апартаментът ми не е далеч. Знаеш ли какво ми се иска сега повече от всичко на света? Чаша чай. Хайде, да идем да сложим чайника!

Три седмици по-късно Лира седеше до голямата маса в „Джордан“, където за пръв път я заплени чарът на госпожа Колтър.

Този път компанията беше по-малка — освен нея присъстваха само Ректорът и преподобната Хана Релф, директорката на един от женските колежи. Преподобната Хана присъстваше и на първата вечеря. Лира беше малко изненадана да я види, но я поздрави учтиво и скоро откри, че някогашните й впечатления са били напълно погрешни — сегашната Хана беше далеч по-умна, по-интересна и по-мила от превзетата особа, която помнеше.

По време на отсъствието й се бяха случили много неща — и в „Джордан“, и в Англия, и в целия свят. Влиянието на Църквата беше нараснало неимоверно, бяха гласувани множество жестоки закони, но после силата й като че беше отслабнала също така бързо. Сътресенията в Магистратурата бяха свалили от власт фанатиците и бяха изтласкали на преден план далеч по-либерални фракции. Жертвеният съвет беше разпуснат, а в Дисциплинарния съд на Консисторията цареше смут и безвластие.

Колежът „Джордан“, след един кратък, но бурен период на промени отново се връщаше към старите привички и традиции. Някои неща си бяха отишли — беше похитена например ценната колекция от сребро на Ректора, няколко от слугите също бяха изчезнали. Обаче Казънс, камериерът на Ректора, все още беше в колежа и Лира се приготви да посрещне с презрение враждебността му — двамата бяха врагове, откакто се помнеше. Ала какво беше изумлението й, когато той я посрещна топло и стисна ръката й с двете си лапи! Дали грешеше, или наистина улавяше в гласа му радост и обич? Дори нищо друго да не се беше променило, промяната у Казънс беше очевидна.

По време на вечерята Ректорът и преподобната Хана разказаха на Лира какво се е случило в нейно отсъствие. Момичето ги слушаше със затаен дъх. Когато се оттеглиха да пият кафе в гостната на Ректора, той каза:

— Е, Лира, през цялото това време не чухме нищо за теб, но знам, че си видяла много неща. Ще ни разкажеш ли преживяванията си?

— Да — кимна тя, — но не всичко наведнъж. Има неща, които още не разбирам, и други, които ме карат да треперя и да плача. Но ще ви кажа всичко, което мога, обещавам. Само че и вие ще трябва да ми обещаете нещо.

Ректорът и посивялата дама с демона мармозетка на скута се спогледаха озадачено.

— Какво искаш да ти обещаем?

— Трябва да обещаете да ми вярвате — сериозно изрече Лира. Вярно е, че невинаги съм говорила само истината, а имаше места, където беше невъзможно да оцелея, ако не лъжех и не си измислях. Знам какво си мислите, но няма никакъв смисъл да ви разказвам историята си, ако ще й повярвате само наполовина. Затова обещавам да ви кажа истината, а вие ще обещаете да ми вярвате.

— Какво пък, обещавам — каза преподобната Хана.

— Аз също — кимна и Ректорът.

— А знаете ли какво ми се иска… може би повече от всичко друго? Иска ми се да бях запазила способността да тълкувам алетиометъра. Толкова е странно — научих се така неочаквано, а после изневиделица го забравих! Чувствах се като риба във вода, после изведнъж — нищо! Дори не можех да си спомня нищо, освен най-общите значения на символите — например, че котвата означава надежда, а черепът — смърт. А онези хиляди значения под тях… Всичко се изпари.

— Не се е изпарило, Лира — поклати глава преподобната Хана. Книгите още са в библиотеката на „Бодли“. Знанието е живо.

Ректорът се облегна назад и изрече:

— Е, Лира, ще трябва да помислим за бъдещето ти.

Думите му я накараха да потрепери, но тя бързо се овладя.

— Никога не съм се замисляла за това, докато ме нямаше тук. Мислех единствено за времето, в което се намирам, за настоящето. Много пъти дори съм си мислила, че нямам бъдеще. Изведнъж осъзнах, че целият живот е пред мен, но нямам представа какво да правя с него. То е като да имаш алетиометър, но да не можеш да го тълкуваш. Разбирам, че трябва да се заема с нещо, но не знам какво. Родителите ми вероятно са богати, но бас държа, че и през ум не им е минало да сложат нещо настрана за мен, а може и вече да са изхарчили всичко, знам ли? Върнах се в „Джордан“, защото той беше мой дом и нямаше къде другаде да отида. Предполагам, че крал Йорек Бирнисон би ми разрешил да живея в Свалбард, вещиците на Серафина Пекала също биха ме приели в клана си, но аз не съм нито мечка, нито вещица и мястото ми не е там. Може пък циганите да ме вземат… Вече не знам какво да правя. Съвсем съм объркана и ме е страх…