Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Докато изричаше това, очите й блестяха, а брадичката й беше вирната — жест, който беше възприела от Уил, без да го съзнава. Изглеждаше уплашена и в същото време — дръзка. Преподобната Хана я погледна с възхищение. Ректорът я познаваше по-добре и сега забеляза още нещо — неосъзнатата детска грация беше изчезнала и тя явно се чувстваше неудобно в съзряващото си тяло. Но той я обичаше като свое дете и сега изпита гордост, граничеща с благоговение, пред красивата жена, в която щеше да се превърне много скоро.

— Няма от какво да се плашиш, докато този колеж съществува, Лира — нежно изрече той. — „Джордан“ ще бъде твой дотогава, докато имаш нужда от него. Колкото до парите, баща ти направи дарение и ме посочи за попечител, така че и за това не бива да се притесняваш.

Всъщност лорд Азриел не беше направил нищо такова, но колежът „Джордан“ беше богат, а и Ректорът имаше свои пари, независимо от всички сътресения в последно време.

— Мислех си за образованието ти — продължи той. — Ти си още много млада, а досега… Да си го кажем направо, образованието ти зависеше от това кой от нашите Професори се плаши от теб най-малко… — Това беше изречено с усмивка. — Беше напълно безсистемно. След време може да се окаже, че имаш дарби, които да те отведат в съвсем неочаквана посока. Но ако мислиш да превърнеш изучаването на алетиометъра в дело на живота си…

— Да! — решително заяви Лира.

— Тогава трудно ще намериш по-добър наставник от моята скъпа приятелка преподобната Хана. Знанията й в тази област са ненадминати.

— Имам едно предложение — намеси се възрастната дама. — Не е нужно да ми отговаряш веднага. Първо си помисли. Моят колеж не е стар като „Джордан“, пък и ти си твърде млада, за да те приемем като студентка, но преди няколко години се сдобихме с голяма къща в северната част на Оксфорд и решихме да основем пансион. Предлагам да дойдеш да се запознаеш с директорката и да решиш дали искаш да учиш при нас. Едно от нещата, от които скоро ще имаш нужда, е дружбата на други момичета на твоята възраст. Има неща, които научаваме от връстниците си, а в „Джордан“ такива трудно се намират. Директорката е интелигентна млада жена, енергична и жива. Имаме късмет с нея. Можеш да поговориш с нея и ако идеята ти хареса, да станеш наша ученичка. А ако започнеш да изучаваш алетиометъра систематично, аз ще ти помагам. Но има време, скъпа, много време. Не ми отговаряй сега. Ще ми отговориш, когато бъдеш готова.

— Благодаря — отвърна Лира. — Благодаря, ще си помисля.

Ректорът беше дал на Лира ключ от вратата на градината, така че тя можеше да влиза и да излиза, когато си пожелае. Същата вечер, когато портиерът вече заключваше за през нощта, двамата с Панталеймон се измъкнаха навън и тръгнаха по тъмните улици. Камбаните на Оксфорд биеха полунощ.

Когато се озоваха в Ботаническата градина, Пан хукна след някаква мишка, но пред стената се отказа и се покатери светкавично на близкия бор. Тя седна на една пейка и зачака. Пан обичаше да я изненадва, но обикновено не успяваше да се промъкне незабелязано до нея. Сега тя видя сянката му да се прокрадва откъм реката, но си даде вид, че не го вижда, а когато той скочи на пейката, внезапно се обърна и го сграбчи.

— За малко! — възкликна Пан разочарован.

— Още много хляб има да ядеш, докато успееш. През цялото време те виждах.

Той седна на облегалката на пейката и опря лапи в рамото й.

— Какво ще й отговорим?

— Ще се съгласим — отвърна Лира. — Да се срещнем с директорката, а не да ходим на училище.

— А няма ли да ходим все пак?

— Сигурно ще ходим.

— Не би било лошо.

Лира се замисли за другите ученички. Може би щяха да са по-умни и образовани от нея и сигурно щяха да знаят много повече за всичко онова, което интересува момичетата на тази възраст. А тя нямаше да може да им каже и една стотна от нещата, които знаеше. И щяха да я помислят за простовата и глупава.

— Мислиш ли, че преподобната Хана наистина може да чете алетиометъра? — попита Пан.

— Предполагам, че може — с помощта на книгите. Чудя се колко ли са… Бас държа, че ще можем да ги изучим всичките и после да минем без тях. Представи си да мъкнеш навсякъде една камара книги… Пан?

— Какво?

— Ще ми кажеш ли някога какво правихте с демона на Уил, когато бяхме разделени?

— Някой ден. Тя също ще каже на Уил. И двамата ще го сторим, когато му дойде времето, но дотогава си обещахме да не ви казваме.

— Добре, така да бъде — въздъхна Лира.