Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Разбирам — въздъхна той. — А ще се видим ли пак? Ще ни се случи ли пак да разговаряме с ангел, когато се върнем в собствените си светове?

— Не знам — отвърна Ксафания. — Но не бива да седите и да чакате със скръстени ръце.

— И аз трябва да счупя ножа, така ли?

— Да.

В това време в завода кипеше работа — бучаха машини, долавяше се миризма на химикали, хората произвеждаха и си припечелваха хляба. Това беше светът на Уил.

— Добре, ще ти покажа как се прави — каза момчето.

Помогна на Ксафания да напипа с краищата на пръстите ръбовете и да ги събере — точно както Джакомо Парадизи го беше научил преди това.

— А онези пролуки, които не са направени от ножа? — попита с надежда. — Нужно ли е да бъдат затваряни? Защото е ясно, че Прахът изтича от онези, които ножът е отворил. Другите може да са съществували от хиляди години, но не са му се отразили.

— Ще ги затворим всичките, защото, ако знаеш, че са останали пролуки, ще прекараш живота си в търсене, а това ще е изгубено време. Имаш друга работа за вършене, далеч по-важна, в собствения си свят. Пътуванията между световете свършиха.

— Каква друга работа имам да върша? — заинтригува се Уил, но тутакси се отказа да пита. — Не, по-добре не ми казвай. Аз сам ще реша какво ще правя. Ако ми кажеш, че трябва да се боря, да бъда лечител, изследовател или каквото и да е, аз постоянно ще мисля за това и накрая ще се възпротивя, защото ще реша, че съм лишен от избор и ако не го направя, ще се чувствам виновен. Каквото и да ми предстои, аз единствен ще го избера.

— Ти вече направи първата крачка към мъдростта — похвали го Ксафания.

— Откъм морето се вижда светлина! — обади се Лира.

— Това е корабът с вашите приятели, които идват да ви отведат у дома. Утре ще бъдат тук.

Думата утре се стовари като юмрук отгоре им. Лира никога не би повярвала, че няма да се зарадва на отец Корам, на повелителя Фаа и на Серафина Пекала.

— Сега си тръгвам — каза Ксафания. — Вече научих онова, което ми трябваше.

Тя ги обгърна със светлината си, с хладните си ръце и ги целуна по челата. После се наведе да целуне демоните, а те се превърнаха в птици и полетяха с нея. Ангелът размаха могъщите си криле и само след секунди изчезна от погледа им.

Внезапно Лира изохка.

— Какво има? — стресна се Уил.

— Не попитах за баща ми и за майка ми, а не мога вече да питам и алстиометъра… Дали някога ще разбера какво е станало с тях?

Тя седна на земята и той бавно се отпусна до нея.

— О, Уил — прошепна Лира, — какво да правим? Може ли да се направи нещо? Искам да живея с теб до края на живота си. Искам да те целувам и да си лягам и да се събуждам до теб всеки ден, докато умра. Не искам спомени…

— Не, само спомени не стигат… Искам косата ти, ръцете ти, устните и очите ти. Истинските… Не знаех, че мога да обичам някого толкова много. Не искам тази нощ да свършва, Лира! Ако можехме да си останем тук и светът да спре да се върти, а всички освен нас да заспят…

— Всички освен нас! Тогава щяхме да живеем тук до края на живота си и да се обичаме.

— Аз ще те обичам до края на живота си каквото и да се случи! Докато умра и след това, а когато напусна света на мъртвите и се разпилея на атоми, пак ще те намеря…

— И аз ще те търся, Уил, ще те търся всеки миг! И когато се намерим, ще се слеем в едно, атомите ни ще се свържат така здраво, че вече нищо няма да може да ни раздели… Ще живеем в птиците, в цветята и водните кончета, в боровете, в облаците и в слънчевите зайчета… А когато се създава нов живот и вземат нашите атоми, ще трябва да вземат и двамата, защото ще сме едно цяло…

Лежаха един до друг, хванати за ръце, загледани в небето.

— Спомняш ли си — прошепна тя, — когато за пръв път се появи в онова кафене в Читагазе и никога не беше виждал демон?

— Не знаех, че има демони. Но когато те видях, веднага ми хареса, защото беше толкова смела!

— Не, аз първа те харесах.

— Затова ли се нахвърли върху мен?

— Нахвърлих се, но ти пръв ме нападна!

— Не е вярно! Ти изскочи насреща ми и ме събори.

— Да, но после се отказах.

— Да, после… — насмешливо повтори той.

Почувства трепета й и усети под пръстите си нежните кости на гърба й, разтърсващите тялото й ридания. Погали меките й коси, крехките й рамене, обсипа с целувки лицето й. Тя въздъхна дълбоко и замря в прегръдките му.

Демоните се спуснаха при тях и отново се промениха. Лира се изправи да ги посрещне, а Уил за пореден път се изуми как е възможно да ги различават във всеки един момент, независимо каква форма са приели. Панталеймон сега беше животно, чието име Уил не можеше да си спомни — приличаше на едър пор, червеникавозлатист, гъвкав и грациозен. Кирджава отново беше котка, но не обикновена, а необичайно едра, с гъста лъскава козина в хиляди оттенъци на черното, сивото, металносиньото и перленото… Достатъчно беше да я погледнеш, за да проумееш напълно смисъла на думата изящество.