Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Уил трепереше от вълнение. Този прозорец щеше да бъде между неговия свят и света на Лира! Това щеше да бъде тяхната тайна, те щяха да минават през него, когато си пожелаят, и да живеят в света на другия, а демоните им щяха да са здрави и силни. Щяха да пораснат заедно и може би по-късно щяха да имат деца, които като тях да бъдат тайни обитатели на два свята. Те щяха да пренесат знанието…

Но Лира поклати глава.

— Не — изстена тя. — Не можем, Уил… Внезапно той проумя и прошепна: — Мъртвите…

— Трябва да го оставим отворен за тях! Трябва!

— Да, иначе…

— И да помагаме на Праха да се роди, за да можем да държим прозореца отворен…

Лира трепереше. Когато той я притисна до себе си, тя се почувства по-мъничка и слаба отвсякога.

— А ако го направим — прошепна Уил, — ако изживеем живота си достойно и мислим за тях, тогава ще има какво да разкажем на харпиите. Трябва да кажем това на хората, Лира.

— Да, за истинските истории, които харпиите искат да слушат. Ако човек преживее цял живот и няма какво да разкаже, когато той свърши, значи никога няма да напусне света на мъртвите. Трябва да им го кажем, Уил.

— Но поотделно, сами…

— Да — изхлипа тя, — сами.

При тази дума цялото му същество сякаш се взриви от гняв и негодувание, като океан, разтърсен от самите си дълбини. Цял живот беше сам, сега пак щеше да остане сам, а този безценен дар, дошъл така ненадейно, щеше да му бъде отнет още с идването си. Вълната у него се надигна още по-висока и мрачна, за да затъмни небето, и той извика от болка и гняв, каквито не беше изпитвал в живота си. Ала талазът постепенно се отдръпна и останаха пусти скали. Със съдбата не можеше да се спори — тяхното отчаяние нямаше да я промени.

Нямаше представа колко време е траял този изблик, но бурята в сърцето му полека започна да утихва. Може би никога нямаше да стихне напълно, но разрушителната й мощ беше отминала.

Двамата се обърнаха към Ксафания и прочетоха върху лицето й разбиране и скръб, не по-малка от тяхната. Ала ангелът виждаше по-далеч от тях и скръбта беше примесена с търпелива надежда.

Уил преглътна мъчително.

— Добре, ще ти покажа как се затварят прозорците. Но най-напред ще трябва да отворя нов и да дам живот на още едно Привидение. Никога не съм знаел за тях, иначе щях да внимавам повече.

— Ние ще се погрижим за Привиденията — успокои го Ксафания.

Уил извади ножа и се обърна с лице към морето. За негова изненада ръцете му не трепереха. Изряза прозорец към собствения си свят и тримата се озоваха пред голяма фабрика или химически завод с огромни тръби, които се виеха между сградите и цистерните, на всеки ъгъл светеха лампи, а във въздуха се издигаха струи пара.

— Не мога да повярвам, че ангелите не знаят как се прави това каза Уил.

— Ножът е човешко изобретение.

— И вие смятате да ги затворите всичките. Освен един — онзи към света на мъртвите…

— Да, така сме обещали. Но има едно условие и вие го знаете.

— Да. Има ли много прозорци за затваряне?

— Хиляди. Освен това съществува огромната пропаст, направена от бомбата, и бездната, която лорд Азриел отвори, напускайки своя свят. И двете трябва да бъдат затворени. Но има и много по-малки пролуки, някои дълбоко под земята, други високо във въздуха, които са се появили по друг начин.

— Барух и Балтамос ми казаха, че използват такива прозорци, за да пътуват между световете. Нима ангелите вече няма да могат да го правят? И ще бъдете затворени в един-единствен свят като нас?

— Не, ние имаме други начини да преминаваме отвъд.

— А ние можем ли да се научим? — попита Лира.

— Да. Можете да се научите, също като бащата на Уил. Трябва да овладеете силата на онова, което вие наричате въображение. Но това не означава да си измисляте, а е един вид ясновидство.

— Значи не става дума за истинско пътуване! — разочаровано промълви Лира. — Просто си даваш вид…

— Не — поклати глава Ксафания. — Нищо подобно. Да си даваш вид е най-лесното нещо. Този начин е по-труден, но далеч по-сигурен.

— И той ли е като алетиометъра? — попита Уил. — Да го учиш цял живот?

— Така е, нужни са продължителни усилия. Трябва да положите много труд. Да не мислите, че само да щракнете с пръсти, и дарбата се стоварва върху главата ви? Щом искате да притежавате нещо, значи си струва и да се потрудите за него. Но вие имате приятел, който вече е направил първата стъпка и може да ви помогне.

Уил нямаше представа за кого говори тя, но в този миг не му се искаше да пита.