Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Да!

— Ще го отваряме някъде, където никой няма да може да го намери, само ние двамата ще знаем къде е…

— Ще се получи, сигурна съм!

— Тогава ще можем да преминаваме от единия свят в другия и да останем здрави…

Но демоните продължаваха да изглеждат все така унили.

— Не, не… — шепнеше Кирджава.

— Привиденията — обади се Панталеймон. — Тя ни каза и за Привиденията…

— Привиденията? — повтори Уил. — Видяхме ги за пръв път по време на битката. И какво?

— Открихме откъде идват — каза Кирджава. — И това е най-лошото от всичко. Те са деца на бездната. Всеки път, когато отворим прозорец, се появява Привидение. Сякаш част от нищото се откъсва и влиза в света. Затова Читагазе беше пълен с тях, заради всичките прозорци, оставени незатворени.

— Те растат, като се хранят с Прах — добави Панталеймон. — И с демони. Защото Прахът и демоните много си приличат, или поне порасналите демони. Така Привиденията стават по-големи и по-силни…

Уил усети как сърцето му се смразява от ужас и Кирджава се притисна до гърдите му, опитвайки се да го утеши.

— Значи всеки път, когато съм използвал ножа — промълви той, — съм ставал причина да се роди още едно Привидение?

Спомни си какво му беше казал Йорек Бирнисон в пещерата, когато поправяха ножа: „Не знаеш на какво е способен самият нож. Твоите намерения може да са добри, но и той има свои намерения.“

Лира го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше болка.

— Не можем да го направим, Уил! Не можем да сторим това на хората — не и след като ги видяхме какво правят!

— Добре тогава! — изрече момчето и се изправи, притиснал демона до гърдите си. — Ние… един от нас ще трябва… аз ще дойда в твоя свят и…

Тя знаеше какво се кани да каже, докато прегръщаше красивия си здрав демон, който едва беше започнал да опознава. Помисли си за майка му и бе сигурна, че в този миг и той мисли за нея. Да я изостави, за да живее с Лира през няколкото години, които съдбата им отпускаше — дали би могъл да го направи? Той можеше да живее с нея, но как би могъл да живее със себе си?

— Не! — извика, тя и се хвърли към него.

Демонът му тихо скочи на пясъка до Панталеймон, а момчето и момичето се вкопчиха в отчаяна прегръдка.

— Аз ще го направя, Уил — прошепна тя. — Ще отидем в твоя свят и ще живеем там! Ние с Пан сме силни, ще издържим дълго, сигурна съм. В твоя свят сигурно има добри лекари, доктор Малоун ще ни каже. Хайде да направим така, моля те!

Уил клатеше глава, а в очите му блестяха сълзи.

— Мислиш ли, че ще го понеса, Лира? Мислиш ли, че мога да бъда щастлив, ако те виждам как се побеляваш, как вехнеш и си отиваш, докато аз раста и ставам по-силен от ден на ден? Десет години… Те са нищо. Ще минат, преди да се усетим. Ще бъдем на малко повече от двайсет. Това не е чак толкова далече. Помисли си, Лира, тъкмо ще сме пораснали и ще се готвим за всичко онова, което искаме да направим — и тогава… всичко ще свърши. Мислиш ли, че ще имам сили да живея, когато ти умреш? О, Лира, бих те последвал в света на мъртвите, без да се замисля, както ти последва Роджър, и тогава и твоят, и моят живот ще отидат нахалост. Не, трябва да прекараме живота си заедно, да живеем дълго и щастливо, а ако не можем… ще трябва да живеем поотделно.

Тя го гледаше, прехапала устни, и мълчеше. Той спря да крачи нервно и се обърна към нея.

— Помниш ли, че баща ми каза още нещо? Каза, че трябва да построим небесната република там, където сме. Че за всеки от нас не може да има друго място. Сега разбирам, че искаше да каже точно това. О, толкова е жестоко! Тогава мислех, че има предвид лорд Азриел и неговия нов свят, но той говореше за нас с теб. Ще трябва да живеем в собствените си светове…

— Ще попитам алетиометъра — извика обнадеждена Лира. — Той ще ни каже. Не знам как не се сетих за това по-рано!

Тя седна на земята, изтри мокрото си лице с опакото на ръката и бръкна в раницата. Никога не се разделяше с нея — когато години по-късно Уил си спомняше за Лира, винаги си я представяше с малката чанта на рамо. Момичето прибра косата си зад ушите с онова бързо движение, което той толкова обичаше, и разгърна черното кадифе.

— Виждаш ли го? — попита Уил. Луната светеше ярко, но символите бяха прекалено дребни.

— Знам ги всичките наизуст — отвърна тя. — Сега тихо…

Лира кръстоса крака и придърпа полата отгоре. Уил се отпусна на лакът и я загледа. Ярката лунна светлина окръжаваше лицето й с ореол, който сякаш се излъчваше от самата нея. Очите й блестяха, а изражението й беше толкова сериозно и съсредоточено, че Уил отново би се влюбил в нея, ако любовта вече не владееше всяка частица от съществото му.