Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Да. Трябва да поговорим, а насън разговорът е неуправляем и трудно се помни. По-добре да сме будни. Как предпочиташ, да останем вътре или да се поразходим?

— По-добре да излезем — каза Мери и седна в леглото. — Къде са Лира и Уил?

— Спят под дървото.

Двете излязоха от къщата, минаха край дървото, чиито листа скриваха легналите под него, и се упътиха към реката.

Мери оглеждаше Серафина Пекала с възхищение, примесено с боязън. Никога не беше виждала толкова стройно и изящно създание. Вещицата изглеждаше по-млада от самата нея, а Лира беше казала, че е на стотици години. Единственото, което подсказваше възрастта й, беше изразът на печална мъдрост, запечатан върху лицето й.

Двете седнаха на брега над сребристочерната вода и Серафина й разказа за какво са разговаряли с демоните на децата.

— Днес те тръгнаха да ги търсят, но се е случило нещо друго. Уил никога не е виждал демона си отблизо, освен когато са бягали от битката, и то само за секунда. И дори не беше сигурен, че има демон.

— Има. Ти също.

Мери я загледа невярващо.

— Ако можеше да го видиш — продължи Серафина, — щеше да видиш черна птица с червени крака и яркожълта човка, леко закривена. Планинска птица.

— Алпийска врана… Как го видя?

— Притворя ли очи, и го виждам. Ако имахме време, бих могла да те науча и ти да го виждаш — и него, и демоните на другите в твоя свят. За нас е толкова странно, че не ги виждате!

После разказа на Мери какво е казала на двата демона и какво означава това.

— И те ще трябва да им кажат? — попита Мери.

— Мина ми през ума да ги събудя и да им кажа аз. После ми мина през ума, че мога да те натоваря теб с тази задача. Но когато видях демоните им, разбрах, че така ще е най-добре.

— Те са влюбени.

— Знам.

— И тъкмо са го открили…

Мери се опита да си представи всички последици от онова, което току-що беше чула от Серафина Пекала, но задачата беше непосилна.

— Виждаш ли Праха? — първа наруши мълчанието тя.

— Не, никога не съм го виждала. А докато не започнаха войните, дори не бяхме чували за него.

Мери извади далекогледа от джоба си и й го подаде. Вещицата го поднесе към очите си и ахна.

— Значи това е Прахът… Колко е красиво!

— Обърни се и погледни към дървото.

Серафина насочи далекогледа към дървото, под което спяха Лира и Уил.

— Те ли го направиха? — възкликна изумена.

— Днес се е случило нещо — или вчера, ако е минало полунощ. Нещо дребно, но съдбоносно… Не знам какво е било. Те са се погледнали с други очи или… Дотогава не са се чувствали така, но изведнъж това е станало. И тогава Прахът се е устремил към тях, много мощно, и потокът е обърнал посоката си.

— Значи това е, което е трябвало да стане! — изумено изрече вещицата. — И сега всичко е спасено, или ще бъде, когато ангелите запълнят огромната бездна в долния свят.

После разказа на Мери за пропастта и как самата тя я беше открила.

— Летях високо и търсех да зърна свлачище, когато срещнах ангел. Женски ангел. Беше много странна, едновременно млада и стара — обясни Серафина, забравяйки, че в очите на Мери самата тя беше такава. — Името й беше Ксафания. Тя ми разказа много неща… Каза, че цялата човешка история е борба между мъдростта и глупостта. Тя и разбунтувалите се ангели, стремящи се към мъдростта, се опитвали да просветлят умовете, а Всемогъщият и неговите църкви искали да държат хората в мрак. И ми даде много примери от моя свят.

— И аз се сещам за много примери от моя.

— През повечето време мъдростта е трябвало да се крие, да шепне, да се прокрадва като крадец при нищите, защото дворците и съдилищата били във властта на враговете й.

— Така е — кимна Мери. — И при нас е същото.

— Борбата още не е свършила, макар силите на небесното царство да претърпяха поражение. Те ще сплотят отново редиците си под предводителството на друг водач, още по-силни от преди, и ние ще трябва да сме готови да ги посрещнем.

— Какво стана с лорд Азриел? — попита Мери.

— Влязъл е в двубой с Наместника на царството, ангела Метатрон, и го е бутнал в пропастта. Метатрон си отиде завинаги, а с него — и лорд Азриел.

Дъхът на Мери секна.

— А госпожа Колтър? — попита тя.

Вместо отговор вещицата извади една стрела от колчана си и я строши на две.

— Някога в моя свят — изрече тихо — видях една жена да измъчва вещица. Тогава се заклех, че тази стрела ще прониже гърлото й. Сега вече никога няма да го направя. Тя се пожертва заедно с лорд Азриел в битката с ангела, за да направи света по-сигурен за Лира. Поотделно те не биха могли да го сторят, но заедно успяха.