Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Дългите клони протягаха спираловидните си листа кажи-речи до земята. Много бавно и внимателно, за да не вдигат шум, двата силуета се промъкнаха през завесата от листа и видяха онова, което търсеха — момчето и момичето, заспали прегърнати.

Те се приближиха тихо и ги докоснаха с носовете, лапите, мустаците си, къпейки се в животворната им топлина, но безкрайно предпазливо, за да не ги събудят.

Докато оглеждаха хората си (бързо заздравяващата рана на Уил беше облизана и почистена, а от челото на Лира беше отметнат един непокорен кичур), зад гърба им се чу едва доловим звук.

Двата демона мигновено отскочиха и се превърнаха във вълци диви светли очи, оголени бели зъби, заплаха във всяка извивка на тялото.

Пред тях стоеше жена, чийто силует се очертаваше ясно на лунната светлина. Не беше Мери, а когато заговори, смисълът на думите й достигна ясно до тях, макар да не беше издала нито звук.

— Елате с мен — каза тя.

Сърцето на Панталеймон подскочи, но той остана безмълвен, докато не се отдалечиха от дървото.

— Серафина Пекала! — радостно възкликна демонът. — Къде беше? Знаеш ли какво се случи?

— Тихо! Да идем някъде, където ще можем да си поговорим на спокойствие.

Клонката й от омаен бор беше оставена до вратата на Мери. Вещицата я възседна, а двата демона се превърнаха в птици — чучулига и бухал — и полетяха с нея над дъсчените покриви, над саваната, над високия хълм, докато стигнаха китката от огромни дървета, високи като замък с посребрени от лунната светлина кули.

Серафина Пекала кацна на един удобен клон, сред разтворените цветове, пиещи жадно Праха, а двете птици се спуснаха до нея.

— Вие няма дълго да останете птици — каза тя. — Много скоро ще придобиете постоянна форма. Огледайте се и запазете спомена за тази гледка.

— В какво ще се превърнем? — попита Панталеймон.

— Ще разберете по-скоро, отколкото си мислите. Слушайте сега, ще ви разкрия нещо, което само вещиците знаят. Причината е в това, че вие сте тук с мен, а вашите хора са далеч, потънали в сън. Кои са единствените хора, способни на това?

— Вещиците — отвърна Панталеймон. — И шаманите. Значи…

— Когато ви оставиха на брега на езерото, водещо до света на мъртвите, Лира и Уил направиха нещо, което вещиците правят, откакто има вещици. У нас на север има една огромна пустош, която се е образувала след някаква голяма природна катастрофа по времето, когато светът е бил млад. Там не расте и не живее нищо. Демоните не могат да влязат в нея. За да стане вещица, момичето трябва да я прекоси, като остави демона си отвън. Познавате това страдание. Но след като го направят, вещиците откриват, че не са разединени, както в Болвангар. Те продължават да са едно цяло с демоните си. Но сега могат да се разделят, да летят до далечни места и да виждат различни неща, а после да споделят впечатленията си. А вие не сте разединени, нали?

— Не — каза Панталеймон. — Още сме едно цяло. Но така болеше и бяхме толкова уплашени…

— Е, те двамата не могат да летят като вещиците, нито ще живеят толкова дълго, но благодарение на онова, което направиха, сега всички вие сте вещици във всичко останало.

Двата демона се замислиха върху тези странни думи.

— Това означава ли, че ще бъдем птици, както са демоните на вещиците? — полюбопитства Панталеймон.

— Имайте търпение.

— И как може Уил да е вещица? Нали всички вещици са жени?

— Те двамата промениха много неща. Всички ние постоянно се учим на нещо, дори вещиците. Но има едно, което не се е променило — вие трябва да помагате на хората си, а не да им пречите. Да ги напътствате и да им вдъхвате кураж по пътя към мъдростта. Затова са демоните.

Двамата мълчаха. Серафина се обърна към чучулигата и попита:

— Как ти е името?

— Нямам име. Не знаех, че съществувам, докато не бях изтръгната от сърцето му.

— Тогава ще те нарека Кирджава.

— Кирджава — повтори Панталеймон. — Какво означава това?

— Скоро ще разберете. А сега ме слушайте внимателно, защото ще ви кажа какво трябва да правите нататък.

— Не! — яростно изкрещя Кирджава.

— От тона ти разбирам, че съзнаваш какво ще ви кажа — промълви Серафина.

— Не искаме да го чуем! — възкликна Панталеймон.

— Много е рано — присъедини се Кирджава. — Прекалено рано!

Серафина замълча, защото бяха прави и защото от сърце им съчувстваше. Ала тя беше най-мъдрата и опитната от тримата и трябваше да им посочи правилния път. Вещицата почака вълнението им да се уталожи и продължи: