Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

От другата страна на хълма се гушеше малка долчинка, гъсто обрасла с храсти, и двамата предположиха, че може да се намери и извор. Спуснаха се по склона и там сред глогините и тръстиките откриха малко изворче, бълбукащо между скалите.

Потопиха запотените си лица във водата и пиха с наслада, после тръгнаха надолу по течението. С всяка крачка поточето ставаше все по-широко и буйно.

— Как ли го прави? — изумена изрече Лира. — Отникъде не се влива вода, но тук е по-широко, отколкото горе!

Уил, който наблюдаваше с крайчеца на окото двете следващи ги сенки, забеляза как те прескочиха през трънаците и се спотаиха в храсталака. Той само посочи с ръка нататък, като в същото време обясняваше:

— Просто тук водата тече по-бавно и затова се събира във вирчета… Скриха се ей там! — прошепна и кимна към малка китка дървета в подножието на хълма.

Сърцето на Лира биеше така лудо, че тя усещаше пулса в гърлото си. Двамата се спогледаха продължително, после се обърнаха и тръгнаха по течението на потока. Храсталакът ставаше все по-гъст. Водата минаваше през зелени тунели и излизаше на изпъстрени с цветя полянки, за да потъне отново в зеленината.

В подножието на хълма поточето навлизаше в малка горичка от сребристи дървета.

Отец Гомес наблюдаваше от върха на хълма. Не беше никак трудно да ги следва — независимо от убеждението на Мери, в откритата савана имаше доста места, където можеше да се скрие, а сред конопените дървета и смолистите храсти беше още по-лесно. Момчето и момичето често се оглеждаха, сякаш подозираха, че някой ги следи, и той трябваше да ги следва от разстояние, но с напредването на деня те като че станаха по-непредпазливи и спряха да обръщат внимание на околността, погълнати един от друг.

Колкото и да е странно, отец Гомес не искаше да нарани момчето. Мисълта, че може да причини зло на невинен, го изпълваше с ужас. Единственият начин да бъде сигурен, че няма да сбърка, беше да се приближи повече, а това значеше да ги последва в горичката.

Той се спусна предпазливо надолу по потока. Демонът му, зеленият бръмбар, летеше над главата му и изследваше въздуха. Зрението му беше по-слабо от това на човека, затова пък обонянието му беше великолепно. Той избързваше напред, после кацаше на някой клон и чакаше мъжа да се приближи, за да литне отново. Сетивата му улавяха миризмата на момчето и момичето и отец Гомес за кой ли път благослови Бога за отредената му мисия, защото вече беше сигурен, че те са на път да извършат смъртен грях.

Най-сетне ги видя. Тъмнорусата коса на момичето просветваше между дърветата. Приближи се още малко и свали пушката от рамо. Оръжието имаше телескопичен мерник, с чиято помощ мишената се проясняваше и увеличаваше. Да, ето я, спря и погледна назад. Видя изражението й и не можа да разбере как е възможно толкова обсебен от злото, да сияе така от надежда и щастие.

Това го обърка и го накара да се поколебае, а после мигът беше пропуснат и двете деца се скриха сред дърветата. Е, нямаше да отидат далеч. Последва ги крадешком, като в едната ръка държеше пушката, а с другата пазеше равновесие, докато се промъкваше край потока.

В този миг отец Гомес беше толкова близо до успеха, че за пръв път се замисли какво ще прави след това и дали в небесното царство няма да са по-доволни, ако остане да покръсти този свят, вместо да се върне в Женева. Първата му работа, тук щеше да бъде да убеди четирикраките, които явно имаха някакви зачатъци на разум, че навикът им да се возят на колела е гаден и сатанински и е в разрез с Божията воля. Успееше ли, спасението щеше да последва бързо.

Той стигна до подножието на хълма, където започваше горичката, и тихо пусна пушката на тревата.

Ослуша се. Да, ето ги! Бяха спрели.

Отец Гомес се наведе да вдигне пушката…

И внезапно дъхът му секна. Нещо стисна демона му и го повлече, изтръгна го от полезрението му.

Но наоколо нямаше нищо! Къде беше бръмбарът? Болката го сряза като с нож. Чу писъка на демона си и се замята диво, търсейки го с поглед.

— Стой на място — чу се глас от въздуха — и не вдигай шум. Демонът ти е в ръката ми.

— Но кой… къде си? Кой си ти?

— Името ми е Балтамос — отвърна гласът.

Уил и Лира мълчаливо навлязоха в гората, следвайки потока, и не след дълго се озоваха в центъра й.

В средата имаше малка полянка, застлана с мека трева и мъх. Клоните се преплитаха над главите им и почти закриваха слънцето, само тук-там през гъстия листак се промъкваше някой случаен лъч и танцуващите слънчеви зайчета изпъстряха тревата със сребърни и златни петна.