Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Ръката й беше топла и това го развълнува повече от листата и клоните над тях. Той обаче се овладя и плъзна разсеяно поглед към хоризонта, докато вниманието му беше насочено към дървото. Да, права беше! Сред клоните се спотайваше нещо, което не беше дърво, а до него още едно.

— Да се махаме! — прошепна. — Ще се отдалечим, да видим дали ще ни последват…

— А ако не тръгнат след нас? — попита Лира. — Добре де, да опитаме…

Те се престориха, че се оглеждат, дори понечиха да се качат на един клон, но се отказаха, поклатиха глави и се отдалечиха.

— Защо не можехме да погледнем назад! — възкликна Лира, след като изминаха няколкостотин крачки.

— Продължавай да вървиш. Те ни виждат и няма да се изгубят. Когато решат, сами ще дойдат.

Двамата се отклониха от каменното шосе и нагазиха в тревите, огласени от милионния хор на армията пъплещи, скачащи, летящи, бръмчащи и свирещи насекоми.

Известно време вървяха мълчаливо. Лира първа наруши тишината.

— Какво мислиш да правиш нататък, Уил?

— Мисля да си ида у дома — отвърна той.

Стори й се, че долавя колебание в гласа му. А може би така й се искаше?

— Ами ако онези мъже още те търсят?

— И по-страшни неща сме виждали — след всичко това…

— Така е… Но аз исках да ти покажа колежа „Джордан“, Блатата. Исках…

— Да — прекъсна я Уил. — И аз исках… Дори и в Читагазе бих отишъл пак. Хубав град и ако Привиденията са си отишли… Но майка ми е сама. Трябва да се върна у дома и да се грижа за нея. Аз просто я оставих на ръцете на госпожа Купър, а не е честно спрямо тях.

— Не е честно и спрямо теб.

— Така е — съгласи се момчето, — но е различно. То е като земетресение или ураган. Може да не е честно, но няма кого да обвиниш. А аз оставих майка си с една възрастна жена, която също не е много добре. Пак не е честно, но по друг начин. Трябва да се върна у дома. Само че може да се окаже трудно. Ако тайната е разкрита… Госпожа Купър едва ли е била в състояние да се грижи за мама през цялото време, особено, ако тя е изпаднала в едно от онези състояния, когато всичко я плаши. Може би й се е наложило да потърси помощ, а това означава, че когато се върна, могат да ме пратят в някое заведение…

— Какво? В сиропиталище?

— Мисля, че такъв е редът. Не знам, но ми се струва ужасно.

— Можеш да избягаш с помощта на ножа, Уил! И да дойдеш в моя свят!

— Трябва да остана там, за да бъда близо до нея. Когато порасна, ще мога да се грижа за нея както трябва, в собствената си къща. Тогава никой няма да ми се меси.

— Мислиш ли, че ще се ожениш?

Той не каза нищо, но Лира знаеше, че мисли за това.

— Не мога да кажа още отсега — най-сетне изрече Уил. — Но тя трябва да разбира… Не, не мисля, че в моя свят има такава. А ти ще се омъжиш ли?

— И аз не знам — каза тя и гласът й трепна. — Не и за някого от моя свят, мисля.

Те бавно вървяха към хоризонта. Имаха цялото време на света цялото време, което светът имаше.

— Ще задържиш ножа, нали? — попита Лира по някое време. Значи ще можеш да идваш в моя свят…

— Разбира се. Никога не бих го дал на друг.

— Не поглеждай назад — предупреди тя, без да забавя крачка. Ето ги пак! Отляво.

— Вървят след нас! — зарадвано възкликна Уил. — Тихо!

— Така си и мислех! Добре, сега ще се правим, че ги търсим, и ще надничаме на най-невероятни места.

Това се превръщаше в игра. Скоро стигнаха до някакво езерце и започнаха да търсят из тръстиките и калта, като си подмятаха, че демоните им сигурно са приели формата на жаби иди водни бръмбари, а може би плужеци. Лира вдигна голям шум около някаква мравка, която уж била настъпила, и с престорено съчувствие я питаше защо не иска дай говори, след като толкова много прилича на Пан, че просто не може да не е той.

Но в един момент, когато беше сигурна, че не я чуват, тя се наведе към Уил и прошепна на ухото му:

— Наистина ли трябваше да ги оставим? Кажи ми, че нямахме друг избор!

— Да, трябваше. За теб беше по-тежко, отколкото за мен, но нямахме избор. Ти беше обещала на Роджър и трябваше да изпълниш обещанието си.

— А и ти трябваше да говориш с баща си още веднъж…

— И да ги освободим всичките.

— Така е. И се радвам, че успяхме. И Пан ще се радва един ден, когато аз умра. Направихме нещо много хубаво.

Слънцето се беше вдигнало високо, въздухът стана по-топъл и те започнаха да си търсят сянка. Към обяд се озоваха в подножието на висок хълм. Когато стигнаха върха, Лира се хвърли на тревата и заяви:

— Слушай, ако скоро не открием някаква сенчица…