Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Тя спря като закована. Вятърът блъскаше лицето й, тревите шибаха краката й, стенанията на дървото режеха слуха й като с нож. Клоните тътнеха, вейките пращяха, а огромната кичеста корона бавно се накланяше и всеки миг щеше да се сгромоляса. Всяко влакънце на дънера, кората, клоните като че крещеше безмълвно срещу това убийство. Ала огромното дърво продължаваше да пада, пробивайки си път сред клоните на околните дървета, докато най-сетне рухна на земята като разбиващ се във вълнолом талаз. Масивният дънер се разтърси и замря.

Мери изтича и разгърна смачканите листа. Там бяха въжето и отломките от нейната платформа. Сърцето и се сви от болка.

Тя измъкна далекогледа и го насочи към небето. И видя два различни потока, които се движеха независимо един от друг.

Единият беше облаците, които прекосяваха небето, закривайки луната, а другият — Прахът, който се движеше в съвсем друга посока. И от двата по-пълноводният беше този на Праха, който сякаш увличаше цялото небе, за да се излее в някаква невъобразима бездна.

Бавно и мъчително Мери започна да осъзнава случващото се.

Уил и Лира твърдяха, че острият кинжал е на около триста години. Така им беше казал старецът в кулата.

Мулефите казваха, че зрафът, който в продължение на тридесет и три хиляди години беше поддържал живота им и света им, е започнал да губи силата си преди малко повече от триста години.

Уил смяташе, че мъдреците от Гилдията в Tope дели анджели, собствениците на острия кинжал, са били безгрижни и безотговорни и невинаги са затваряли прозорците след себе си. Самата Мери беше открила един, а сигурно имаше и още много.

А ако през това време Прахът лека-полека беше изтичал от раните, отворени от ножа?…

Острият кинжал беше виновен за изтичането на Праха, но в ограничен мащаб. То беше вредно, природата страдаше от него и Мери реши да поговори с Уил и Лира, за да намерят начин да го спрат.

Ала пълноводният поток, който сега бушуваше в небето, беше нещо съвсем друго. Това беше катастрофа. Ако не бъдеше спрян, целият разумен живот щеше да изчезне. Прахът се появяваше, когато живите същества станеха разумни, но трябваше да има система, която да го подхранва и да му осигурява условия за живот, както беше при мулефите с техните канела и маслото от шушулките. Без тях всичко щеше да изчезне мисълта, въображението, чувствата — всичко това щеше да повехне и да отлети. Във всеки един от световете, където животът беше достигнал до своето самоосъзнаване, пламъкът му щеше да угасне като свещ на вятъра.

Мери усещаше остро този товар върху плещите си. Чувстваше се осемдесетгодишна, изхабена и уморена, копнееща за смъртта.

Тя се измъкна от клоните и се запъти към селото.

На върха на хълма още веднъж вдигна далекогледа, за да погледне за последен път потока от Прах, препускащите облаци, вятъра и луната, застинала в небето. И тогава най-сетне прозря какво правят. Очите й се отвориха за голямата цел, за смисъла на всичко.

Те се опитваха да задържат Праха. Цялата природа — вятърът, луната, облаците, листата, тревите, всички тези прекрасни неща зовяха и напрягаха сетни сили да задържат сенчестите частици в тази вселена, така обогатена от тях.

Материята обичаше Праха. И не искаше той да си тръгне. В това беше смисълът на тази нощ — и на живота на самата Мери.

Нима наистина беше повярвала, че животът няма цел, няма смисъл, щом Бог си е отишъл?

— Има смисъл! — изрече тя на глас и повтори, още по-високо: — Има смисъл!

Когато отново се вгледа в облаците и луната сред потока от Прах, те й се видяха крехки и обречени като дига от съчки и чакъл, опитваща се да спре Мисисипи. Но въпреки това се опитваха. И нямаше да се откажат, докато не свършеше всичко.

Мери не знаеше колко дълго е стояла на хълма. Когато вълнението й се поуталожи и на негово място дойде умората, тя се сепна и бавно заслиза към селото.

Някъде по средата на пътя, близо до малък гъсталак от „пискюли“, откъм калните езерца се долови някакво движение. Нещо бяло просветваше в мрака и се приближаваше към брега заедно с прилива.

Мери застина на мястото си. Не можеше да е туалапи, те винаги се движеха на ята, а това нещо беше само, но иначе по всичко наподобяваше огромните птици, — същите прилични на платна крила, същата дълга шия… Не, наистина беше туалапи, не можеше да има съмнение. Тя не беше чувала за такъв случай и сега се поколеба, преди да хукне надолу към селото, защото птицата беше спряла и се люшкаше плавно върху водата близо до пътеката.