Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Не. Но престанах да вярвам, че има сила на доброто и сила на злото, които са извън нас. Стигнах до идеята, че добро и зло са имената, с които наричаме постъпките си, а не същността си. Можем да кажем само, че някоя постъпка е добра, защото е помогнала някому, или че е лоша, защото е наранила друг човек. Хората са твърде сложни, за да им прикачаме такива еднозначни епитети.

— Така е! — заяви Лира.

— Липсваше ли ви Бог? — попита Уил.

— Да — призна Мери, — ужасно. И сега ми липсва. А най-много ми липсва усещането, че по някакъв начин съм свързана с цялата вселена. Мислех, че съм свързана с Бога, а чрез него — и с всяко негово творение. Но щом него го няма…

Някъде откъм блатата долетя скръбният вопъл на нощна птица. Жаравата догаряше в огнището, а тревата се полюляваше от нощния ветрец. Атал дремеше като котка с прибрани под тялото крака, а колелата й лежаха до нея. Очите й бяха притворени, но сетивата й бяха нащрек. Уил лежеше по гръб и се вглеждаше в звездите.

Лира не беше помръднала от мястото си от мига, в който се случи онова странно нещо. Опитваше се да задържи в паметта си всички връхлетели я усещания, сякаш беше чаша, пълна до ръба с ново знание, което всеки миг можеше да се излее и да изчезне. Не знаеше какво е то, нито откъде се е взело, само седеше, обгърнала коленете си с ръце, все още разтреперана от вълнение. „Скоро — помисли си, — скоро ще разбера. Много скоро ще знам всичко.“

Лира беше уморена. Историите й се бяха изчерпали. Но до утре щеше да измисли нещо ново.

Мери не можеше да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, нещо я караше да подскача и да се стряска, сякаш стоеше на ръба на пропаст, и се събуждаше, вцепенена от ужас. Това се повтори три пъти, четири пъти, пет пъти… Накрая й стана ясно, че няма да заспи. Стана, облече се тихо и излезе. Високо в небето ярко светеше луната. Духаше вятър и сенките на облаците препускаха през огромната равнина като стадо от невиждани животни. Но животните не мигрираха без причина — видиш ли стадо северни елени да се движи през тундрата или антилопи да прекосяват саваната, веднага ти става ясно, че са се насочили нататък, където има храна или могат да се чифтосат и да отгледат поколението си. Тяхното придвижване има цел. А тези облаци се движеха безцелно, тласкани от чистата случайност на атомно и молекулно ниво. Сенките им, бягащи по равнината, блуждаеха напосоки.

И все пак видът им беше такъв, сякаш имаха цел. Изглеждаха заредени със скрит смисъл. Цялата нощ беше такава. Мери също го усещаше, макар да не знаеше какъв е смисълът. Ала за разлика от нея облаците като че знаеха какво правят и защо, и тревата знаеше. Целият свят беше жив и разумен.

Тя се изкачи по склона и се загледа към солените блата. Отвъд тях приливът поръбваше със сребърна ивица лъщящите кални езерца и тръстиките около тях. Там сенките на облаците се виждаха още по-ясно и създаваха усещането, че бягат презглава от нещо страшно зад тях или бързат да прегърнат нещо прекрасно пред тях. Мери никога нямаше да узнае какво е то.

Обърна се към горичката, където беше нейното дърво. Дотам имаше двайсетина минути път. Виждаше ясно надигнатите глави на огромните дървета, сякаш в спор с напористия вятър. Те имаха какво да й кажат, но тя не можеше да ги чуе.

Мери забърза нататък, докосната от възбудата на нощта и нетърпелива да я сподели. Точно за това чувство беше говорила на Уил, когато той я попита дали й липсва Бог — чувството, че цялата вселена е жива и че всяко нещо е свързано с останалия свят с невидимите нишки на общия смисъл. Когато беше християнка, и тя се чувстваше свързана, но след като напусна църквата, имаше усещането, че е свободна и сама в цяла една вселена, лишена от смисъл.

После дойде откритието за Сенките и пътуването й в другия свят, а сега и тази вълнуваща нощ, и беше ясно, че всичко пулсира от смисъл и цел, но недостъпни за нея. И не беше възможно да открие връзката, защото нямаше Бог.

Едновременно опиянена и отчаяна, тя реши да се качи на своето дърво и още веднъж да потърси забрава в Праха.

Но докато се приближаваше към горичката, до слуха й достигна друг шум, различен от шумоленето на листата и свистенето на вятъра в тревите. Нещо стенеше и тътнеше с дълбокия утробен звук на орган. А още по-силно беше пращенето и скърцането на трошащо се дърво.

Нима нейното дърво?