Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

— Ще ми кажете ли докъде стигнахте в странстванията си? — попита тя.

— Минахме през много светове — заразказва Панталеймон. — Колкото прозорци видяхме, толкова пъти преминавахме отвъд. Те се оказаха повече, отколкото си мислехме.

— И видяхте…

— Да — кимна Кирджава. — Гледахме внимателно и видяхме какво става.

— И още много неща видяхме — побърза да добави Панталеймон. — Видяхме ангели и говорихме с тях. Бяхме в света на малките хора, жилоногите. Там има и големи хора, които се опитват да ги изтребят.

Демоните започнаха да разказват на вещицата какво са видели. Тя разбираше, че се опитват да отвлекат вниманието й, но ги остави да говорят заради любовта, която звучеше в гласовете им.

Ала не след дълго историята им свърши и те замълчаха. Единственият звук беше шумоленето на листата. Най-сетне Серафина Пекала рече:

— Вие се криете от Лира и Уил, за да ги накажете. Знам защо го правите — моят Кайса постъпи точно като вас, когато трябваше да премина през пустошта. Но след време отново дойде при мен, защото още се обичахме. Те скоро ще имат нужда от вас, за да направят онова, което им предстои. Защото вие трябва да им кажете какво е то.

Панталеймон извика високо — вледеняващ кръвта вик на бухал, какъвто този свят не беше чувал досега. В гнездата и бърлогите наоколо, навсякъде, където се спотайваха, ловуваха и пасяха нощните животни, в този миг се зароди един нов и непознат страх, който нямаше да бъде забравен.

Серафина го наблюдаваше и сърцето й се свиваше от жал — до мига, в който погледът й спря върху Кирджава, демона на Уил. Спомни си разговора с Рута Скади, когато за пръв път видяха Уил. Тогава посестримата й я попита дали е надникнала в очите му, а тя й отговори, че не се осмелява. Тази малка кафява птичка излъчваше свирепост, осезаема като гореща вълна, и вещицата се плашеше от нея.

Викът на Панталеймон заглъхна и Кирджава попита:

— И ние трябва да им кажем, така ли?

— Да — тихо, но решително потвърди вещицата.

Постепенно свирепостта на малката птичка утихна и Серафина отново можеше да я погледне в очите. Сега там се четеше тъга и отчаяние.

— Насам идва кораб — каза вещицата. — Аз избързах напред, за да ви намеря. Дойдох с циганите от нашия свят дотук. Те ще пристигнат след ден-два.

Двете птици кацнаха една до друга и за миг се превърнаха в две гугутки.

— Може би сега летите за последен път — продължи Серафина, Имам дар да надничам в близкото бъдеще, И виждам, че пак ще можете да стигате толкова нависоко, стига да има такива дървета, но ми се струва, че няма да бъдете птици. Огледайте се наоколо и запомнете всичко това. Знам, че ще се наложи заедно с Лира и Уил да мислите усилено, но накрая ще направите най-добрия избор, колкото и болезнен да е той. И единствено вие имате правото да го направите.

Никой от двамата не отговори. Вещицата възседна клонката от омаен бор и се издигна над гигантските корони, поемайки с кожата си прохладата на вятъра, милувката на звездните лъчи и ласкавото докосване на Праха, който никога не беше виждала.

Серафина се върна в селото и безшумно влезе в къщата на жената. Не знаеше нищо за Мери, освен че иде от света на Уил и й е отредено да играе съдбовна роля в случващото се. Нямаше как да знае дали е дружелюбна или свадлива, но трябваше да я събуди, без да я стресне. За това си имаше магия и вещицата се зае с нея.

Седна на пода до главата на жената и се загледа в лицето й с полупритворени очи, като дишаше в такт с нея. Скоро вътрешното зрение започна да й показва образите, които Мери виждаше в съня си, и тя се настрои към тях, както се настройва музикален инструмент, докато се озова сред тях. Вече можеше да разговаря с Мери и Серафина го направи с онази внезапна симпатия, която често изпитваме в съня си към напълно непознати хора.

Миг по-късно двете вече водеха тих разговор, от който Мери нямаше да си спомня нищо, и вървяха сред някакъв глупав пейзаж от тръстики и електрически трансформатори. Вече беше време Серафина да вземе нещата в свои ръце.

— След няколко секунди ще се събудиш — каза тя. — Не се плаши. Аз ще съм до теб. Събуждам те по този начин, за да знаеш, че нищо не те заплашва. После ще си поговорим както трябва.

Вещицата напусна съня и отново се видя седнала на пръстения под на колибата, а Мери я гледаше с широко отворени блестящи очи.

— Ти трябва да си вещицата! — прошепна Мери.

— Да. Името ми е Серафина Пекала. А ти как се казваш?

— Мери Малоун. Никога не са ме будили така тихо. Наистина ли съм будна?