Филип Пулман: Кехлибареният далекоглед

Той нареди всичко това в раницата, отряза си още едно парченце от месото, напълни на езерото първо стомаха си, а после и котлето и попита Балтамос:

— Как мислиш, ще ми трябва ли още нещо?

— Ако си разумен, и така ще се справиш — отвърна ангелът. Трябва ти малко тренировка, докато се научиш да разпознаваш мъдростта, да я уважаваш и да й се подчиняваш.

— Вие мъдри ли сте?

— Далеч повече от теб.

— Може, не знам. Ти човек ли си? Говориш като човек.

— Аз не, Барух беше човек. Сега е ангел.

— Значи…

Уил спря да подрежда раницата и вдигна поглед, опитвайки се да го види. Но нямаше нищо за гледане.

— Значи е бил човек, а после… Хората се превръщат в ангели, когато умрат, така ли?

— Невинаги. В повечето случаи не е така… Всъщност случва се доста рядко.

— А той кога е живял?

— Преди четири хиляди години. А аз съм много по-стар.

— В моя свят ли е живял? Или в света на Лира? Може би е оттук?

— От твоя свят е. Но световете са безчет, ти вече го знаеш.

— Как се превръщат хората в ангели?

— Каква е целта на тези метафизични разсъждения?

— Просто искам да знам.

— По-добре се заеми със задачата си. Вече обра всички вещи на мъртвеца и имаш всички играчки, които са ти нужни да оцелееш. Какво ще кажеш сега да тръгваме?

— Трябва да разбера накъде да тръгна.

— Накъдето и да се упътим, Барух ще ни намери.

— Значи ще ни намери и ако останем тук. Имам да свърша още малко работа.

Седна с гръб към сър Чарлз, за да не го гледа, и изяде по-голямата част от ментовите кейкчета. Почувства се удивително оснежен и укрепнал от храната. Извади алетиометъра и се вгледа в него. Тридесет и шестте картинки върху слоновата кост бяха съвсем отчетливи — нямаше съмнение, че изобразяват бебе, кукла, хляб и така нататък. Не му беше ясно само какво означават.

— Как ли го разчита Лира? — попита на глас.

— Най-вероятно си измисля. Хората, които използват този уред, го изучават години наред, но дори и тогава могат да го тълкуват само с помощта на много книги и справочници.

— Не си измисля. Наистина го тълкува. Каза ми някои неща, които няма откъде да знае.

— Тогава и за мен е необяснимо — отвърна ангелът.

Докато се вглеждаше в алетиометъра, Уил си спомни какво му беше казала Лира — нещо за състоянието на ума, до което трябва да достигне, за да го накара да проработи. Това му беше помогнало да усети ножа.

Изпълнен с любопитство, той извади кинжала и изряза малък прозорец във въздуха пред себе си. Видя само синьо небе, но далеч долу се ширеха поля, изпъстрени с дървета. Неговият свят, в това нямаше никакво съмнение.

Значи планините в този свят не бяха същите като в неговия. Той затвори прозореца, като за пръв път си послужи с лявата ръка. Заля го вълна на радост, че може отново да я използва.

Внезапно го осени една мисъл, която го блъсна като електрошок.

Щом световете бяха безчет, защо ножът отваряше прозорци само между този свят и неговия?

Не бе възможно свойствата му да се изчерпват единствено с връзката между два свята.

Отново вдигна ножа, насочи мислите си към острието, както му беше казал Джакомо Парадизи, и ги съсредоточи на самия му връх, сред атомите, докато усети всяка миниатюрна грапавинка и потрепване на въздуха.

Ала вместо да реже още в мига, в който налучка първата малка пролука, както правеше досега, Уил остави ножа да потърси втора, после трета. Това беше като да опипва шев, без да повреди някой от бодовете.

— Какво правиш? — долетя глас от въздуха и го върна към действителността.

— Изследване. Мълчи и не ми се пречкай. Ако се приближиш, мога да те срежа. Нали не те виждам!

Балтамос недоволно изсумтя. Уил отново вдигна ножа и започна да опипва малките пролуки и неравности във въздуха. Бяха далеч повече, отколкото си мислеше. И докато ги докосваше, без да прави прорези, усети, че всички те са различни — някои бяха ясни и добре очертани, други — по-размити, трети бяха хлъзгави, а четвърти крехки и едва различими…

Ала сред тях имаше такива, които намираше по-лесно от другите и макар да знаеше отговора, все пак направи разрез, за да е сигурен. Да, отново неговият свят.

Уил затвори прозореца и потърси по-различна пролука. Намери една, която беше еластична и се поддаваше по-трудно. Пъхна острието и направи разрез.

Да! Светът, който се откри от прозореца, не беше неговият. Тук земята беше по-близо и не се виждаха поля и зеленина, а пустиня с вълнисти дюни.

Той затвори прозореца и отвори нов. Опушено оловно небе беше надвиснало над голям промишлен град, а към някаква фабрика безрадостно пъплеше колона от оковани работници.