Филип Пулман: Кехлибареният далекоглед

— Къде си? — потърси той ангела.

— До теб — отвърна гласът, — както винаги.

Уил погледна наляво, откъдето идеше звукът, но не видя нищо.

— Значи никой не може да те види. А чуват ли те другите?

— Не и ако говоря шепнешком — заядливо отвърна ангелът.

— Как се казваш? Имате ли имена?

— Имаме. Аз съм Балтамос, а приятелят ми е Барух.

Уил се замисли. Когато избереш един сред многото други пътища, всички останали угасват като свещ, сякаш никога не са съществували. В този миг Уил имаше избор. Но нямаше начин да запази всички възможности, без да се осъди на бездействие. Налагаше се избере един от пътищата.

— Ще слезем — реши той. — Ще идем до онова езеро. Може там да намерим нещо, което да ми свърши работа. Пък и ожаднях. Ще тръгна, а ако объркам пътя, ти ще ми подскажеш.

След няколко минути спускане по каменистия склон без следа от пътека Уил внезапно осъзна, че ръката вече не го боли. Всъщност не се беше сещал за нея, откакто се събуди.

Спря и се загледа в грубото платно, което баща му беше омотал около раната му. Беше зацапано от мехлема, но не се виждаха следи от кръв. След непрекъснатото кървене в продължение на няколко дни това така го изуми, че сърцето му подскочи от радост.

Раздвижи пръсти. Да, раната все още го болеше, но болката вече не беше същата. Нямаше усещането, че животът изтича от вените му. Явно раната беше започнала да зараства. Баща му го беше излекувал. Магията на вещиците не беше успяла, но баща му го беше изцелил.

Уил отново тръгна надолу по склона в по-бодро настроение.

Трябваха му три часа и помощта на ангела, докато стигне до синьото езерце. Устата му беше пресъхнала от жажда, а плащът беше натежал и спарен под палещото слънце. Момчето го свали, но не се почувства по-добре — имаше усещането, че кожата на врата и по голите му ръце ще се свлече от жегата. Пусна плаща и раницата на земята, изтича до езерото и се хвърли по очи на брега, поглъщайки жадно ледената вода. Беше толкова студена, че зъбите и скулите му изтръпнаха.

След като утоли жаждата си, седна и се огледа. Предния ден не беше в състояние да обръща внимание на каквото и да било, но сега му направи впечатление яркосиният цвят на водата и шумоленето на насекомите наоколо.

— Балтамос?

— Тук съм.

— Къде е мъртвецът?

— Зад високата канара от дясната ти страна.

— Има ли наоколо Привидения?

— Не.

Уил вдигна раницата и плаща и се отправи по брега на езерото към скалата, която му беше посочил ангелът.

Зад нея беше разположен малък лагер от пет-шест палатки и няколко угаснали огнища. Момчето се приближи предпазливо — можеше някой да е останал жив и сега да се крие.

Ала в лагера цареше мъртва тишина, чуваше се само жуженето на насекомите. Откъм палатките не долиташе ни звук, а повърхността на езерото беше спокойна и гладка, само там, където беше пил вода, все още се разбягваха кръгове. В краката му шавна нещо зелено и той едва не подскочи от уплаха, но се оказа, че е само малко гущерче.

Палатките бяха направени от камуфлажен брезент и с пъстротата си още повече изпъкваха на фона на червените скали. Уил надникна в най-близката. Беше празна. Следващата също, но в третата откри нещо ценно — котле и кутия кибрит. Имаше и ивица от нещо тъмно, дълго колкото ръката му, което той отначало взе за парче кожа, но навън на светло установи, че е сушено месо.

Какво пък, нали имаше нож. Отряза си тънко късче. Беше жилаво и недостатъчно солено, но миришеше хубаво. Уил пъхна котлето, месото и кибрита в раницата и претърси останалите палатки, но не откри нищо интересно.

Най-голямата остави за накрая.

— Там ли е мъртвецът? — попита той въздуха.

— Да — отвърна Балтамос. — Бил е отровен.

Уил се приближи предпазливо към входа, който гледаше към езерото. До преобърнатия платнен стол беше проснато тялото на човека, когото познаваше като сър Чарлз, а в света на Лира бе известен като лорд Бореал. Той бе откраднал алетиометъра и тъкмо тази му постъпка отведе Уил до ножа. Сър Чарлз беше плъзгав, безскрупулен и могъщ, но сега лежеше мъртъв. Лицето му беше разкривено в грозна гримаса и момчето нямаше желание да го поглежда втори път, затова пък палатката беше пълна с полезни вещи. Уил прескочи тялото и се зае да ги оглежда.

Баща му, който беше войник и пътешественик, щеше да знае точно какво да избере. Уил трябваше да гадае. Взе малка лупа в стоманена кутия, за да я използва за палене на огън и по този начин да пести кибрита, намотано въже, тенекиена манерка за вода, далеч по-лека от козия мях, и алуминиево канче. Нататък се спря на малък бинокъл, стълбче златни монети колкото мъжки палец, увити в хартия, аптечка за първа помощ, таблетки за пречистване на водата, пакетче кафе, три пакетчета пресовани сушени плодове, пликче овесени бисквити, половин дузина ментови кейкчета, пакетче риболовни кукички с корда и накрая бележник, няколко молива и малко електрическо фенерче.