Филип Пулман - Острият кинжал

— То има нещо, което искам. О, Мариса…

— Какво е то, Карло? Какво има?

Той поклати глава, но съпротивата му беше обречена. Демонът му обвиваше нежно гърдите на маймунката и прокарваше глава през дългата й лъскава козина, докато ръцете й се плъзгаха по гъвкавото му тяло.

Лена Фелд ги наблюдаваше, застанала само на две крачки от тях. Тетивата на лъка й беше опъната, стрелата чакаше. Можеше да я освободи за част от секундата и жената щеше да бъде мъртва още преди да си е поела дъх. Ала вещицата беше любопитна и стоеше с широко отворени очи и затаен дъх.

Докато гледаше госпожа Колтър, Лена не можеше да види какво става зад гърба й. От другата страна на езерото в мрака се издигаше гора от призрачни дървета, която трептеше и се полюляваше. Но не бяха дървета и докато цялото внимание на Лена Фелд и демона й беше насочено към госпожа Колтър, един от бледите силуети се отдели от останалите и се понесе плавно по повърхността на езерото, без да остави нито една гънчица по водата, после спря на сантиметри от скалата, върху която беше кацнал демонът на вещицата.

— Нищо не ти пречи да ми кажеш, Карло — промълви госпожа Колтър. — Прошепни го. Все едно, че говориш насън. Кой би могъл да те упрекне? Само ми кажи какво има момчето и за какво ти е нужно. Аз мога да го взема от него и да ти го дам… Искаш ли? Само ми кажи, Карло. На мен то не ми трябва. Искам само момичето. Какво е то? Кажи ми и ще го имаш…

Мъжът потрепери. Очите му бяха затворени.

— Един нож… — промълви той. — Острият кинжал от Читагазе. Не си ли чувала за него, Мариса? Някои го наричат teleutaia makhaira, последният от всички ножове. Други му казват Езахетър…

— Какво може да прави той, Карло? Кое му е особеното?

— О… Този кинжал може да реже всичко… Дори създателите му не са знаели на какво е способен… Материята, духът, ангелите, въздухът — всичко е уязвимо, нищо не може да противостои на острия кинжал. Той е мой, Мариса, искам да сме наясно!

— Разбира се, Карло. Обещавам. Дай да ти напълня чашата… Докато златистата маймунка бавно прокарваше ръце по дългото изумрудено тяло на змията, притискаше я и я огъваше, а сър Чарлз въздишаше от удоволствие, само Лена успя да види какво се случи в действителност. Докато очите на мъжа бяха затворени, госпожа Колтър тайно изсипа в чашата няколко капки от малко шишенце и я допълни с вино.

— Ето, скъпи — прошепна тя. — Да пием за нас… Той вече беше опиянен, пое чашата и жадно отпи, после още веднъж.

В този миг без всякакво предупреждение жената се изправи, обърна се и застана лице в лице с Лена Фелд.

— Е, вещице, наистина ли мислиш, че не знам как се става невидима?

Лена беше твърде слисана, за да реагира. Зад гърба на госпожа Колтър мъжът се мъчеше да си поеме дъх. Лицето му стана керемидено, гърдите му се повдигаха конвулсивно, а демонът му висеше безжизнен в ръцете на маймунката, която го захвърли с презрение.

Лена Фелд се опита да вдигне лъка, но нещо я сковаваше и не й позволяваше да помръдне. Това никога не й се беше случвало и тя извика от уплаха.

— О, вече е много късно — изрече госпожа Колтър. — Погледни към езерото, вещице.

Лена се обърна. Демонът й пляскаше с крила и надаваше писъци, сякаш беше затворен в стъклена клетка. Опитваше се да полети и падаше, блъскаше се и разтваряше човка ужасен, но смъртоносната прегръдка на Привидението се беше сключила около него.

— Не! — извика вещицата и направи крачка нататък, но й прилоша и й се зави свят. Тя се обърна към жената и изрече умолително: — Пусни го! Моля те, пусни го!

— Ще видим. Детето с вас ли е? Питам за Лира.

— Да!

— А момчето? С вас ли е момчето с ножа?

— Да… Моля те…

— Колко са вещиците?

— Двайсет. Моля те, пусни го!

— Някоя от тях пази ли децата на земята?

— Повечето летят, но три или четири постоянно са при децата… Ох, боли… Пусни го или ме убий!

— Високо ли са се изкачили? Още ли вървят, или са спрели да почиват?

Лена й каза всичко. Тя самата би изтърпяла всяко мъчение, но не и онова, на което подлагаха демона й. След като разбра къде са вещиците и как пазят Лира и Уил, госпожа Колтър каза:

— Вие, вещиците, знаете нещо за Лира. Аз почти успях да го изтръгна от една ваша сестра, но тя умря, преди да съм свършила с нея. Е, теб сега няма кой да те отърве. Кажи ми истината за дъщеря ми.

— Тя ще бъде майката… ще бъде животът… Майката… ще се възпротиви… Тя…

— Назови я! Казваш ми всичко, освен най-важното! Назови я! — извика госпожа Колтър.