Филип Пулман - Острият кинжал

— Ева! Майката на всичко! Новата Ева! Майка Ева! — изхлипа Лена.

— Аха…

Жената въздъхна дълбоко, сякаш най-сетне беше открила смисъла на живота.

Вещицата осъзна като в сън какво е направила и извика ужасена:

— Какво ще й сториш?

— Ще се наложи да я унищожа — хладно отвърна госпожа Колтър, — за да предотвратя второ грехопадение… Как не го разбрах досега? Може би, защото е твърде грандиозно…

Тя плесна с ръце.

— Разбира се! Азриел ще поведе война с Всемогъщия, после… Разбира се, разбира се… Като преди. А Лира ще бъде Ева. Но този път грехопадение няма да има. Аз ще се погрижа за това. Няма да има…

Тя се обърна и щракна с пръсти към Привиденията. Онова, което вещицата чувстваше до този миг, беше само бледа сянка на другото, което последва. Усещането за гадене, за преобръщане на душата, грозното отчаяние, бездънната скръб — всичко това се удвои, удесетори, умножи стотици пъти. Последната й съзнателна мисъл беше отвращение от живота. Сетивата я бяха лъгали досега — светът не беше изтъкан от енергия и наслада, а от злоба, предателство и апатия. Животът беше противен, смъртта също и от единия до другия край на вселената това беше единствената абсолютна и неоспорима истина.

Тя остана така, с лък в ръка, безразлична към всичко, жив труп. Така и не можа да види какво стана нататък. Госпожа Колтър не погледна повече към побелелия мъж, който лежеше в несвяст, и търкалящия се в праха демон, а повика командира на отряда и нареди да се готвят за поход в планината.

После се запъти към езерото и призова Привиденията. Те се подчиниха и се приближиха, плавайки като стълбове от прозрачна мъгла над водата. Жената вдигна ръце и ги накара да забравят, че са приковани към земята. Едно по едно Привиденията се издигнаха във въздуха и се понесоха като тополов пух, тласкани от вятъра към планината, към двете деца и вещиците. Но Лена Фелд не виждаше нищо.

С падането на мрака застудя. Лира и Уил доядоха последния сух хляб и легнаха да спят под една надвиснала скала, която още пазеше остатъци от дневната топлина. На Лира не й беше никак трудно да заспи — само след минута вече се беше унесла в сън, прегърнала Панталеймон. Уил лежеше тихо, но сънят не идваше. Това се дължеше отчасти на ръката, която беше подута до лакътя и го болеше, отчасти на твърдата земя и на студа. Ала най-силно от всичко го измъчваше желанието да види майка си.

Боеше се за нея и знаеше, че тя ще е в безопасност само ако той се грижи за нея. И в същото време искаше тя да се грижи за него, както преди години, когато беше съвсем малък. Копнееше майка му да превърже осакатената му ръка, да го сложи да си легне и да му пее, да прогони тревогите му и да го обгърне с цялата топлота и нежност, от които се нуждаеше така силно. Ала това никога нямаше да се случи. Някъде дълбоко в себе си той все още беше малко момче. И заплака, легнал на голата земя, но с тихи безмълвни сълзи, за да не тревожи Лира.

Измина много време, а сънят не идваше и нямаше надежда да дойде. Уил се размърда, протегна вдървените си крайници и се изправи. С ножа на пояса и тревога в душата той пое нагоре по склона, търсейки успокоение.

Зад него демонът на вещицата, която стоеше на стража, вдигна глава. Жената се обърна и го видя да се катери по скалите, протегна ръка към клонката от омаен бор и полетя тихо след него, за да се увери, че е в безопасност.

Момчето не я забеляза. Изпитваше нужда да върви, да се движи. Цяла нощ, цял ден, цял живот, защото нищо друго не би могло да угаси огъня в гърдите му. Изкачваше се все по-високо и по-високо, без да се замисля как ще намери обратния път, докато се озова на малко плато, което му се стори покривът на света. Нямаше нито един връх наоколо, който да се издига по-високо. Под брилянтната светлина на луната имаше само два цвята — непрогледно черно и мъртвешко бяло, ръбати форми и безкрайна голота.

Излезлият вятър започна да трупа облаци над главата му и луната внезапно се скри. Цялата околност потъна в мрак. За по-малко от минута Уил се озова в почти непрогледна тъмнина.

И в този миг някой сграбчи дясната му ръка.

Той извика и се извъртя стремително, но хватката не отслабна. Кръвта му кипна. Вече беше доведен до краен предел и ако трябваше това да бъде и край на живота му, щеше да го продаде скъпо.

Изрита нападателя и се опита да се изтръгне, но онзи го стискаше здраво. Посегна към ножа с лявата ръка, но тя беше така подута и безчувствена, че не успя дори да го докосне. А без съмнение имаше насреща си възрастен мъж и трябваше да се бори само с една ръка, и то осакатена.