Филип Пулман - Острият кинжал

Привидението се беше надвесило над мъжа и притискаше лице към неговото. Демонът му сипка пърхаше наоколо и надаваше ужасени писъци, мъчейки се да се изтръгне, докато падна в несвяст на пулта за управление. Пилотът извърна глава към Лий и протегна ръка, но той нямаше сили да помръдне. Страданието в очите иа мъжа беше покъртително. Нещо живо и истинско се изцеждаше капка по капка от него, а демонът му пърхаше немощно и надаваше отчаяни писъци, но беше безсилен срещу смъртта.

Миг по-късно него вече го нямаше. Пилотът беше още жив, но очите му бяха замъглени и празни, а протегнатата му ръка падна с тъп звук върху пулта. Да, животът не го беше напуснал, но човекът беше безразличен към всичко.

Лий наблюдаваше безпомощно как цепелинът се насочва право към грамадата на хълмовете. Пилотът също виждаше, но нищо вече не го вълнуваше. Лий се сви ужасен в креслото, само в мига на удара успя да извика: — Хестър! И се събуди.

Беше в палатката, жив и невредим, а Хестър гризеше брадичката му. Целият беше плувнал в пот. Шаманът седеше с кръстосани крака, но демонът му не се виждаше наоколо. Лий усети, че го побиват тръпки. Тази гора беше лошо място, пълно с кошмари.

В този миг осъзна, че шаманът е озарен от светлина, която не идеше от угасналия огън, нито от смълчаната гора. Далечни отблясъци осветяваха дънерите и ниските клони на дърветата и това можеше да означава само едно — сънят му беше истина и цепелинът действително се беше блъснал в хълмовете.

— По дяволите, Лий, трепериш като лист! Какво ти става? — остро попита Хестър.

— Ти сънува ли нещо, Хестър? — промърмори Лий.

— Това не беше сън, Лий, а видение. Ако знаех, че си ясновидец, отдавна да съм те излекувала. А сега престани, чуваш ли!

Той се почеса и изведнъж без всякакъв преход се озова във въздуха заедно с демона на шамана, орлицата Саян Котор. Да лети редом с чужд демон, далеч от своята Хестър — това беше толкова необичайно и го изпълни с някакво странно удоволствие, примесено с чувство за вина. Двамата се рееха над гората и Лий се взираше в мрака, едва озарен от бледата светлина на луната, която надничаше иззад облаците и посребряваше върховете на дърветата.

Орлицата нададе дрезгав крясък и от гората тутакси се отзоваха хиляди птичи гласове — глухо бухане на бухали, тревожен писък на врабчета, мелодични трели на славей. Саян Котор ги зовеше. И те откликнаха на призива на своята кралица и долетяха — и онези, които дебнеха нощната си плячка, и другите, които кротко спяха в листака. Всички те знаеха какво точно трябва да правят и, подчинявайки се на магнетичната сила на орлицата, се устремиха към зловещата тъмна грамада на втория цепелин. Най-бързите я достигнаха първи, но начело все така оставаше Саян Котор. Само след минута мъничките сипки и мушитрънчета, бързокрилите лястовици и безшумните сови отрупаха балона и забиха нокти в промазаната коприна. Някои от тях бяха повлечени от струята на мотора и бяха разкъсани на парчета от перките. Повечето птици обаче просто накацаха върху корпуса, по прозорците и по самата кабина, докато не остана нито сантиметър свободен.

Пилотът беше безпомощен. Под тежестта на птиците цепелинът започна да се снишава. Внезапно насреща му от мрака изникна черната грамада на стръмна канара, но хората вътре не можеха да я видят. Единственото, което можеха да направят, беше да грабнат пушките си и да стрелят напосоки.

В последния миг Саян Котор изкрещя и цялото ято се вдигна стремително. Тежкият плясък на крилете заглуши дори тътена на мотора. Мъжете в кабината имаха не повече от пет изпълнени с ужас секунди, преди цепелинът да се блъсне в скалата и да избухне в пламъци.

Огнени езици, изпепеляващ пламък, ослепителна светлина… Лий отново се събуди и тялото му беше горещо, сякаш беше лежал под палещото слънце на пустинята.

Отвън падащите от листата капки все още трополяха по платнището на палатката, но бурята беше отминала. През входа се процеждаше призрачна сива светлина и Лий се надигна на лакът, за да се огледа. Хестър примигваше до него, а шаманът, увит в одеяло, спеше така дълбоко, че можеше да бъде и мъртъв. Но не беше, защото Саян Котор дремеше на един паднал клон отвън.

Единственият звук освен трополенето на капките бяха птичите гласове. Не се чуваше бръмчене на мотор, нито човешки говор. Лий реши, че ще е безопасно ако запали огъня, и само след няколко минути вече беше сварил кафето.

— А сега, Хестър? — попита той.

— Ще видим. Цепелините бяха четири, а той унищожи три.