Филип Пулман - Острият кинжал

Внезапно от небето се спусна тъмнозелена дъждовна завеса и бурята като че погна цепелините, както те гонеха балона на Лий. Блесна светкавица и няколко секунди по-късно се разнесе толкова силен грохот, че кошът се разтърси. Тътенът отекна в хълмовете и бавно отзвуча.

Последва втора светкавица, но този път разклоненото й жило се устреми право към един от цепелините. Газът се запали мигновено. Ярко огнено цвете разцъфна на фона на моравосините облаци. Цепелинът бавно започна да пада, пламтейки като фар, и се спусна върху вълните.

Лий шумно си пое дъх. Груман стоеше до него с посърнало от смъртна умора лице.

— Вие ли докарахте тази буря? — обърна се към него аеронавтът.

Груман кимна.

Сега небето приличаше на огромна разпъната тигрова кожа. Златисти ивици се редуваха с кафяво-черни петна и резки, но картината бързо се променяше и златото избледняваше, погълнато от тъмните багри. Морето беше черна бездна, оплетена с фосфоресцираща мрежа от бяла пяна. Последните пламъци на горящия цепелин угаснаха бавно и водата се затвори над него.

Останалите три обаче продължиха да напредват, макар и подмятани от вятъра. Около тях гърмеше и святкаше и Лий започна да се опасява за собствения си балон. Достатъчно беше някоя от мълниите да ги улучи, за да се взривят, а шаманът едва ли беше в състояние да контролира бушуващата буря дотам, че да отклони опасността.

— Вижте, доктор Груман — заяви той. — Забравяме за цепелините. Сега задачата ни е да стигнем до хълмовете и да кацнем. От вас искам да се държите здраво и да имате готовност да скочите, когато ви кажа. Ще се опитам да приземя балона без сътресения, но тук ще ни трябва не само умение, а и късмет.

— Имам ви пълно доверие, господин Скорзби — увери го шаманът. Вятърът ги подмяташе и издуваше балона, въжетата скърцаха и се опъваха до скъсване, но Лий беше сигурен, че ще издържат. Той изхвърли още малко от баласта и отново се вгледа във висотомера. Онова, което видя, го накара да изхвърли и останалия баласт. Сега можеше да контролира само клапаните за газа. Вече не можеше да се издигне, можеше само да слиза надолу.

Хълмовете се възправяха насреща им като тъмна грамада, открояваща се върху тъмното небе. Отдолу долиташе грохот, наподобяващ трясъка на разбиваща се в скалите лодка, но това беше само бучащият в листата на дърветата вятър. Значи бяха стигнали! Бяха се движили по-бързо, отколкото очакваха.

Не биваше да се бавят. Лий беше твърде спокоен по природа, за да роптае срещу съдбата. Той само вдигна вежди и се приготви да посрещне неизбежното.

— Кацаме, доктор Груман! — извика, опитвайки се да надвика вятъра. — Изправете се и имайте готовност да скочите. Чакайте сигнала ми!

Груман се подчини. Внезапен порив на бурята запокити в лицате им дъждовни капки, тежки като чакъл, и трополенето им по балона се сля с воя на вятъра и бученето на листата.

— Добра работа! — извика Лий. — Хубава буря спретнахте, господин шаман!

Той дръпна въжето, което отваряше клапана за газа. За броени секунди долната част на балона се прибра и образува гънка, после втора.

Кошът се тресеше и се люлееше така неистово, че никой не би могъл да каже дали се спускат, или се издигат нагоре. Ала минута по-късно котвата задра в нещо и Лий се досети, че са закачили върха на някое дърво.

— На петнайсет метра сме от земята! — извика той.

Шаманът кимна.

Последва втори сблъсък, този път по-силен, и двамата мъже и летяха към противоположния край на коша. Лий беше свикнал бързо си възвърна равновесието, но ударът свари Груман неподготвен. Той обаче се задържа на крака и след миг вече беше готов да скочи.

Третият удар беше най-силен. Котвата закачи достатъчно здрав клон и балонът подскочи, а след миг вече падаше с трясък сред натежалите от дъжда листа и строшените вейки.

— Жив ли сте, доктор Груман? — извика Лий, когато кошът се разтърси и спря, заклещен сред листака.

— Жив съм, господин Скорзби.

— Стойте така, докато се ориентираме в ситуацията — нареди въздухоплавателят.

Последваха няколко по-слаби тласъка и кошът се спусна още малко. Балонът продължаваше да ги тегли на една страна, макар да беше почти празен. Сега вятърът го издуваше като платно. Лий се изкуши за миг да пререже въжетата, но балонът така или иначе нямаше да отлети, а щеше да остане да се вее, закачен за върховете на дърветата като знаме, и да ги издаде. Най-добре беше да го издърпат долу.

Блесна нова светкавица и се разнесе оглушителен трясък. Сега бурята бушуваше над самите им глави. Лий успя да зърне дебелия дънер на дъба, върху който бяха кацнали, с голямо бяло петно там, където клонът се беше откършил и едва се държеше за дървото. Кошът се беше заклещил между него и ствола.