Филип Пулман - Острият кинжал

— Видяха ни! — процеди той.

Това прозвуча като смъртна присъда. Хестър се препъна. Дори храбрата и твърда Хестър изгуби самообладание. Груман се облегна на пръчката, на която се подпираше, и се обърна да погледне. Лий проследи погледа му.

Цепелинът се спускаше бързо към склона. Беше ясно, че преследвачите нямат намерение да ги убиват, а да ги пленят, иначе щяха вече да са ги застреляли с един картечен откос. Пилотът приземи цепелина на най-високата точка на склона под тях. От кабината наскачаха мъже в сини униформи, съпроводени от демони вълци, и започнаха да се катерят към тях.

Разстоянието помежду им беше около петстотин метра. Входът за теснината беше съвсем близко и успееха ли веднъж да се доберат до него, можеха да задържат войниците, докато мунициите им свършеха. За съжаление пушката им беше само една.

— Те преследват само мен, господин Скорзби — каза Груман. — Вие не им трябвате. Ако ми дадете пушката и се предадете, няма да ви убият. Те са дисциплинирани войници, сигурно не биха убили военнопленник.

Лий не обърна внимание на предложението.

— Продължавайте нататък. Стигнем ли до пролома, аз ще ги задържа на входа и ще можете да се измъкнете. Щом съм ви довел дотук, няма да чакам със скръстени ръце да ви хванат.

Мажете под тях се катереха бързо — бяха тренирани и добре екипирани. Груман кимна.

— Не ми останаха сили да сваля и четвъртия — рече той и забърза към теснината.

— Само ми кажете, преди да тръгнете — предупреди го Лий. Иначе няма да съм спокоен. Не знам на чия страна се бия, пък и не ме е грижа. Искам само да знам едно — ще помогна ли с това на Лира, или ще й навредя?

— Ще й помогнете — увери го Груман.

— И клетвата ви… Нали няма да забравяте какво ми обещахте?

— Няма да забравя.

— Защото, доктор Груман, или Джон Пари, едно ще ви кажа: обичам това дете като своя дъщеря. Дори да беше моя кръв, не бих я обичал повече. И ако нарушите клетвата си, ще ви преследвам дори и мъртъв. До края на вечността ще съжалявате, че изобщо сте се раждал. Разбирате ли колко е важно това за мен?

— Да, разбирам. Имате думата ми.

— Това е, което исках да чуя. Всичко хубаво!

Шаманът протегна ръка и Лий я стисна. Груман се обърна и тръгна към теснината, а Скорзби се огледа за удобно място, където да заеме позиция.

— Не зад големия камък, Лий — предупреди го Хестър. — Няма да виждаш какво става отдясно. Избери по-малкия.

До слуха на Лий достигна тътен, който нямаше нищо общо с рева на пожара, нито с бръмченето на цепелина. Това беше шумът на детството, на Аламо. Колко често той и другарите му бяха играли тази игра, колко пъти се бяха сражавали сред развалините на стария форт — ту като датчани, ту като французи! Детството се връщаше при него с пълна сила. Той извади пръстена на майка си и го сложи на камъка до себе си. В онези далечни дни на Аламо Хестър беше пума или вълк, понякога гърмяща змия, но най-често птица присмехулник. А сега…

— Спри да се заплесваш и си отваряй очите! — скастри го демонът. — Това не е игра, Лий.

Мъжете, които се катереха по склона, се бяха разгърнали и напредваха по-бавно. Вече бяха осъзнали, че ще трябва да се доберат до теснината, а един мъж с пушка беше достатъчен да ги задържи задълго. За голяма изненада на Лий цепелинът зад тях все още се опитваше безуспешно да се вдигне. Може би горивото му беше на свършване, но във всеки случай това го наведе на нова мисъл.

Той залегна, нагласи уинчестъра, прицели се и стреля. Моторът изрева и заглъхна. Цепелинът се наклони на една страна. Лий чу как другият двигател зави, но с балона беше свършено.

Войниците бяха спрели и залегнали. Лий ги преброи — двайсет и пет души. Патроните му бяха трийсет. Хестър се примъкна до него.

— Аз ще гледам от лявата страна — каза тя. Снишена зад камъка, с прилепени до гърба уши, Хестър почти не се отличаваше по цвят от сивата скала. Беше също толкова невзрачна, ако не се смятат очите — дълбоки, лешниковозлатисти, с пръски от кафяво и зелено като багрите на гората. Сега тези очи се взираха в последния пейзаж, който някога щяха да видят — гол склон пръснати грозни камъни и обгърната от пламъци гора малко по нататък. Нямаше нито една тревичка, нито едно зелено петънце върху което да спре погледът. Ушите и трепнаха.

— Нещо си говорят. Чувам ги, но не ги разбирам.

— Руснаци са — поясни Лий. — Ще ни нападнат едновременно. Така най-много ще ни затруднят.

— Цели се добре.

— Ще се опитам. Но, мътните да го вземат, Хестър, не обичам да убивам хора!