Филип Пулман - Острият кинжал

— Не, насред улицата е. Само се огледай да няма деца наоколо…

Бяха сами. Уил я отведе до тревната площ в средата на платното и се озърна.

— Тук някъде беше. Когато преминах отсам, видях само онзи голям хълм зад бялата къща, а от другата страна беше кафенето, но…

— Как изглежда? Нищо не виждам.

— Няма начин да го сбъркаш. Сигурен съм, че никога не си виждала такова нещо.

Уил продължаваше да се оглежда. Нима прозорецът беше изчезнал? Или беше затворен? Просто го нямаше никакъв.

И тогава внезапно го видя. Направи крачка напред и се върна, без да откъсва очи от него. Както беше установил предната вечер в Оксфорд, той се виждаше само от една страна, а застанеш ли зад него, ставаше невидим. А и слънцето върху тревата отвъд беше съвсем същото като на отсамната страна и същевременно безкрайно различно.

— Ето го! — посочи той, когато се увери напълно, че го е открил.

— О, сега и аз го виждам!

Лира беше толкова смаяна, колкото самият Уил при вида на говорещия Панталеймон. Демонът, който вече не можеше да стои кротко в джоба й, изскочи навън, превърнат в оса, и избръмча няколко пъти до дупката и обратно. В това време Лира несъзнателно навиваше още влажната си коса на масурчета.

— Стой настрана — предупреди я Уил. — Ако стоиш пред него, хората оттатък ще видят само два крака и това ще събуди любопитството им. Не искам някой да ни забележи.

— Какъв е този шум?

— Уличното движение. Това е част от околовръстното шосе на Оксфорд. Сега сигурно е доста оживено. Клекни и надникни отстрани. По това време на денонощието не е много удобно да преминаваме оттатък, защото ще има много хора. Но пък ако го направим през нощта, няма къде да отидем. Преминем ли веднъж, лесно ще се изгубим в тълпата. Ти ще минеш първа. Шмугваш се през дупката и се отдалечаваш по най-бързия начин.

Лира носеше на гърба си малка синя раница и сега я свали и я стисна в ръце, преди да пропълзи до дупката.

— О! — възкликна тя. — Това ли е твоят свят? Никак не ми прилича на Оксфорд. Сигурен ли си, че си тръгнал от Оксфорд?

— Разбира се. Като преминеш оттатък, точно пред себе си ще видиш шосе. Тръгни наляво, а малко по-нататък свий по десния път. Той води към центъра. Огледай се добре и запомни къде точно се намира прозорецът. Само оттам ще можеш да се върнеш.

— Добре — кимна Лира. — Няма да забравя.

Тя стисна раницата в ръце и пропълзя през прозореца. Миг по-късно вече беше изчезнала. Уил се прилепи до земята да погледне накъде е поела.

Лира стоеше на тревата в неговия Оксфорд с Панталеймон на рамото. По всичко личеше, че никой не е забелязал внезапната й поява. На метър-два от нея профучаваха коли и камиони, но никой от шофьорите нямаше време да се заглежда в странното късче въздух, дори и да можеше да го види, а ако някой гледаше от другата страна на пътя, оживеното движение щеше да му попречи да забележи каквото и да е.

Внезапно изскърцаха спирачки, чу се вик, после удар. Някаква кола закова на място толкова рязко, че идващият отзад камион се блъсна в нея и я изтика напред. Миг по-късно Лира лежеше неподвижно на платното…

Уил се шмугна през пролуката. Никой не го видя — всички погледи бяха насочени към колата, към смачканата броня и проснатото на шосето момиче. Шофьорът на камиона се измъкна от кабината.

— Нищо не можех да направя, тя изскочи изневиделица… — оправдаваше се жената на средна възраст, която беше шофирала колата, и се нахвърли върху шофьора на камиона: — А вие карахте прекалено близко!

— Много важно! — изрепчи се той. — Как е детето?

Този въпрос беше отправен към Уил, който вече бе коленичил до Лира. Момчето се огледа, но нямаше какво да се прави — трябваше да отговори. В това време Лира се размърда и поклати глава, като примигваше недоумяващо. Уил забеляза Панталеймон, който пълзеше зашеметен по едно стъбло до нея, все още в облика на оса.

— Добре ли си? Размърдай ръцете и краката си.

— Глупаво дете! — въздъхна жената с колата. — Как изтича пред мен, даже не се огледа! Аз какво трябваше да направя?

— Жива ли си, миличка? — попита шофьорът на камиона.

— Да… — измънка Лира.

— Има ли нещо счупено?

— Размърдай си ръцете и краката — настоя Уил.

Лира се подчини. Нищо не беше счупено.

— Добре е — каза Уил. — Аз Ще се погрижа за нея. Всичко е наред.

— Познаваш ли я? — попита шофьорът.

— Тя ми е сестра. Всичко е наред. Ние живеем съвсем наблизо, зад ъгъла. Ще я отведа у дома.

Лира седна и тъй като явно не беше ранена тежко, жената насочи вниманието си към колата. Останалите коли ги заобикаляха, само шофьорите ги оглеждаха любопитно, както става в такива случаи. Уил помогна на Лира да се изправи — колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре. Жената и шофьорът на камиона бяха разбрали, че спорът им може да се реши само от застрахователните им компании, и сега си разменяха любезности, но по едно време жената забеляза, че двете деца се отдалечават.