Филип Пулман - Острият кинжал

Лира преглътна. Алетиометърът никога не лъжеше — това момче наистина беше убиец, а който е убил веднъж, може да го направи и втори път. Тя кимна и рече:

— Добре.

Панталеймон се беше превърнал в лемур и сега го гледаше с огромните си жални очи. Уил отвърна на погледа му и демонът отново се превърна в мишка и пропълзя в джоба на Лира.

— Добре — обобщи момчето. — Докато сме тук, ще се преструваме пред онези деца, че сме от техния свят, но от друго място. Радвам се, че наоколо няма възрастни. Можем да идваме и да си отиваме и никой няма да забележи. Но в моя свят ще трябва да правиш онова, което ти казвам. Най-напред не е зле да се измиеш. Трябва да изглеждаш чиста, иначе ще биеш на очи. Където и да отидем, трябва да сме маскирани. Да изглеждаме така, че хората да не ни обръщат никакво внимание. Затова за начало върви да се изкъпеш. В банята има шампоан. После ще потърсим някакви други дрехи.

— Не знам как става — призна тя. — Никога не съм си мила косата. В „Джордан“ ме миеше домоуправителката, а след това не ми се е налагало.

— Е, ще трябва някак да се оправиш сама — отсече Уил. — Изкъпи се цялата. В моя свят хората са чисти.

— Хмм… — врътна се обидено Лира и се заизкачва по стълбите. През рамото й надникна злобно плъше лице, но Уил само го изгледа студено.

Част от него искаше да поскита в това тихо слънчево утро из града, но сърцето му трепереше от тревога за майка му. Имаше и още нещо — вцепенението от тази смърт, която неволно беше причинил. Ала над всичко стоеше съзнанието за задачата, която трябваше да изпълни. Сега беше добре да си намери някакво занимание, затова докато чакаше Лира, избърса шкафовете и масите в кухнята, изми пода и изхвърли боклука в кофата, която откри в уличката навън.

После извади зеления кожен несесер от пазарската торба и се загледа с копнеж в него. Веднага щом преведеше Лира през прозореца между световете, щеше да се върне обратно и да надникне в него. Засега го пъхна под дюшека на леглото, на което беше спал. Тук несесерът беше в безопасност.

Когато Лира слезе долу, чиста и мокра, двамата се заеха да й търсят дрехи. Намериха някакъв универсален магазин, изоставен като всичко останало, а дрехите в него имаха малко старомоден вид в очите на Уил. Накрая избраха карирана пола и зелена блуза с джобче за Панталеймон. Лира отказа да облече джинси и дори не искаше да повярва, когато Уил й обясни, че повечето момичета ходят в панталони.

— Панталонът е мъжка дреха — заяви тя. — Аз съм момиче. Не ставай глупав.

Уил сви рамене. Карираната пола изглеждаше съвсем невзрачна, а това беше най-главното. Преди да си тръгнат, той пусна няколко монети в касата на щанда.

— Какво правиш? — изуми се Лира.

— Плащам. За покупките се плаща. В твоя свят не плащате ли?

— Но тук не го правят! Бас държа, че онези деца не плащат за абсолютно нищо!

— Може, но ние го правим.

— Ако започнеш да се държиш като голям, Привиденията ще те хванат! — заяви тя, но не знаеше дали трябва да го сплашва, или да се бои от него.

На дневна светлина Уил видя колко са стари сградите в центъра на града и колко малко остава на някои от тях да се срутят. Дупките по платното не бяха закърпени, прозорците зееха изпочупени, мазилката се ронеше. И все пак се усещаше някогашната красота и величие на това място. През изящно оформените арки се виждаха обширни дворове, пълни със зеленина, издигаха се и големи сгради с вид на дворци, независимо че стъпалата бяха напукани и между рамките на вратите и стените тъмнееха пролуки. Изглежда жителите на Читагазе предпочитаха до безкрай да кърпят старите сгради, вместо да ги съборят и да построят на тяхно място нови.

По едно време стигнаха до самотна кула, разположена насред малък площад. Това беше най-старата сграда, която бяха видели досега — проста кула с бойници, висока колкото четириетажна къща. Имаше нещо тайнствено в нейното усамотение и Лира и Уил изпитаха желание да се изкачат по широкото стълбище до открехнатата врата. Ала никой от тях не спомена нито дума за обзелия ги порив и двамата неохотно продължиха нататък.

Когато стигнаха широкия булевард с палмите, Уил й каза да се оглежда за малко кафене, разположено на ъгъл, със зелени метални масички на тротоара. Лира го откри за секунди. На дневна светлина то изглеждаше още по-малко и запуснато, но нямаше съмнение, че е същото — с поцинкования бар, машината за еспресо и чинията с остатъци от ризото, което вече миришеше осезаемо.

— Тук ли е? — попита тя.