Филип Пулман - Острият кинжал

— Женен ли сте, господин Скорзби? — попита вещицата. — Имате ли деца?

— Не, госпожо, нямам дете, макар че би ми харесало да съм баща. Но разбирам въпроса ви и съм съгласен с вас — това момиченце не е случило с истинските си родители и може би аз съм в състояние да поправя злото. Все някой трябва да го направи, а аз имам желание.

— Благодаря, господин Скорзби — поклони се леко вещицата. Тя свали короната от главата си и измъкна от нея едно от алените цветчета, които бяха така свежи, сякаш току-що бяха откъснати.

— Вземете го — каза. — Ако ви потрябва помощта ми, сложете го на дланта си и ме повикайте. Ще ви чуя, където и да се намирате.

— Благодаря ви, госпожо — промълви тексасецът слисан, взе цветчето и грижливо го затъкна в джобчето на гърдите си.

— Ще повикаме вятъра да ви помага в Нова земя — продължи Серафина Пекала. — А сега, сестри, иска ли някоя от вас да вземе думата?

Истинският съвет започна едва сега. Вещиците бяха демократични и всяка от тях, дори и най-младата, имаше право да се изкаже, но само кралицата имаше власт да взема решения. Съветът продължи цяла нощ, чуха се много страстни призиви войната да започне веднага, имаше и не по-малко настойчиви предупреждения, а някои — те бяха най-мъдрите и най-малобройните — предложиха да изпроводят пратеници до другите кланове и да настояват за обединение, за пръв път откакто свят светува.

Рута Скади се съгласи с тях и Серафина Пекала веднага разпрати посланието до другите кланове. Имаше и още нещо, което трябваше да свършат незабавно, и кралицата подбра двадесет от най-добрите си бойци, за да полетят с нея на север, в открития от лорд Азриел нов свят, и да търсят Лира.

— А ти, кралице Рута Скади? — попита тя накрая. — Какви са твоите планове?

— Ще търся лорд Азриел, за да чуя от собствената му уста какво точно прави. Изглежда, че и той е тръгнал на север. Мога ли да се присъединя към вас в първата част от пътя, сестро?

— Разбира се, ще се радваме — отвърна Серафина Пекала, която наистина беше доволна, че ще има такава спътница.

Всичко беше уточнено.

Ала малко след разпускането на съвета при Серафина дойде една стара вещица.

— Чуй какво има да ти каже Юта Камайнен, кралице. Тя е доста своенравна, но може пък наистина да е важно.

Младата вещица Юта Камайнен — млада според разбиранията на вещиците, защото едва беше прехвърлила сто години — беше настръхнала и объркана, а демонът и червеношийка видимо се вълнуваше, излиташе и кръжеше над главата й, после отново кацаше, докато накрая се спусна на рамото й и се укроти. Страните на вещицата бяха кръгли и румени, а целият й вид издаваше енергична и страстна натура. Серафина не я познаваше много добре.

— Кралице — започна младата вещица, но се смути още повече под втренчения й поглед. — Познавам мъжа Станислаус Груман. Някога го обичах. Но сега го ненавиждам така люто, че ако го видя, ще го убия. Нямаше да ти кажа, но сестра ми настоя.

Тя погледна с омраза по-възрастната си сестра, която й отвърна със съчувствен поглед — старата вещица познаваше любовта.

— Добре — отсече Серафина. — Ако е още жив, ще трябва да остане жив, докато господин Скорзби не го намери. Ти по-добре ела с нас в новия свят — тогава няма опасност да го убиеш преди това. Забрави го, Юта Камайнен. Любовта ни кара да страдаме. Но нашата мисия е по-важна от отмъщението. Запомни го.

— Да, кралице — промълви смирено младата вещица.

Така Серафина Пекала, нейните двайсет и една спътнички и латвийската кралица Рута Скади започнаха да се готвят за пътуването в новия свят, където нито една вещица не беше стъпвала.

Лира се събуди рано. Беше сънувала ужасен сън — че са й дали вакуумния сандък, който баща й лорд Азриел показваше на Ректора в „Джордан“. Тогава, когато това се случи в действителност, Лира се криеше в гардероба и гледаше как лорд Азриел отваря сандъка, за да покаже на Професорите отрязаната глава на Станислаус Груман, изчезналия изследовател. В съня си обаче тя трябваше сама да вдигне капака, а никак не й се искаше. Беше ужасена, ала се налагаше да го стори, независимо дали й харесваше. Усети, че ръцете й отмаляват, докато отваряше металните закопчалки и слушаше как въздухът със свистене нахлува в замразената камера. После повдигна капака, задъхана от ужас, но със съзнанието, че това е неизбежно. Вътре обаче нямаше нищо. Главата беше изчезнала. Нямаше от какво да се бои.

Въпреки това тя се събуди, потна и разплакана, в горещата стаичка с изглед към залива, а лунната светлина струеше през прозореца и падаше върху чуждото легло с чужда възглавница, докато нейният Панталеймон, превърнат в хермелин, се галеше в нея и тихичко я успокояваше. Господи, колко беше уплашена! И колко странно беше, че в реалния живот изгаряше от нетърпение да погледне отрязаната глава на Станислаус Груман, молеше лорд Азриел да отвори сандъка, та да надникне вътре още веднъж, а в съня си трепереше от ужас!