Филип Пулман - Острият кинжал

Когато настъпи утрото, попита алетиометъра какво означава сънят, но той й каза единствено: „Сънувала си глава.“

Мина й през ума да събуди непознатото момче, но то спеше дълбоко и тя се отказа. Слезе в кухнята и се опита да направи омлет, а двайсет минути по-късно вече седеше на една от масичките на тротоара и гордо ядеше почти черния буламач, който хрустеше между зъбите й, а Панталеймон, превърнат във врабче, кълвеше парче яйчена черупка.

Чу шум зад гърба си и се обърна. Беше Уил, с подпухнали от съня очи.

— Мога да правя омлет — заяви тя. — Ако искаш, ще ти направя и на теб.

Той погледна в чинията й.

— Не, предпочитам царевични пръчици. В хладилника има малко мляко, което още не се е развалило. Явно хората, които живеят тук, са се махнали наскоро.

Тя го наблюдаваше как изсипва царевичните пръчици в една купичка и налива мляко отгоре. Още едно нещо, което никога не беше виждала.

— Щом не си тукашна, къде е тогава твоят свят? — попита Уил. Как се озова тук?

— Дойдох по моста. Баща ми го направи и… аз тръгнах след него. Но той е отишъл другаде, не знам къде. И не ме е грижа. Но докато преминавах по моста, имаше много мъгла и се изгубих. Лутах се в мъглата няколко дни и ядях само горски плодове. После един ден мъглата се вдигна и се озовахме на ей онази скала…

Лира махна с ръка, сочейки нещо зад гърба си. Уил се загледа в брега оттатък фара и забеляза веригата от скали, които се губеха в обвитата в омара далечина.

— Тогава видяхме града и тръгнахме насам, но не намерихме никого. Е, поне имаше ядене и легла. Не знаехме накъде да вървим по-нататък.

— Сигурна ли си, че това не е част от твоя свят, която не познаваш?

— Разбира се. Това не е моят свят, не може да има грешка.

Уил си спомни собствената си непоклатима увереност, когато зърна парчето трева през прозореца във въздуха, и кимна.

— Значи има поне три свята, свързани помежду си — заключи той.

— Милиони са — каза Лира. — Един демон ми каза. Демонът на една вещица. Световете, които са разположени едновременно на едно и също място, нямат чет, но досега никой не е успял да премине в друг свят, докато баща ми не прокара моста.

— А прозорецът, който аз открих?

— Не знам нищо за него. Може би световете започват да се сливат.

— За какво ти е притрябвал този прах?

Тя го изгледа хладно.

— Може един ден да ти кажа.

— Хубаво, но как мислиш да го търсиш?

— Ще трябва да намеря някой учен, който да знае за него.

— Какъвто и да е учен?

— Не. Специалист по експериментална теология. В моя Оксфорд само те знаят нещо за Праха. Близко е до ума, че и в твоя Оксфорд ще е същото. Най-напред ще отида в колежа „Джордан“, защото там са най-добрите.

— Никога не съм чувал за експериментална теология.

— Те знаят всичко за елементарните частици и за фундаменталните сили. За анбаромагнетизма и така нататък. За атомната енергия.

— Какъв магнетизъм?

— Анбаромагнетизъм. Идва от анбарен. Тези лампи — тя посочи към улицата — са анбарни.

— Ние ги наричаме електрически.

— Електрически… Това ми звучи като електрум. То е нещо като камък, скъпоценен, който е съставен от дървесна смола. Понякога в нея има насекоми.

— А, говориш за кехлибар — сети се той и двамата едновременно изрекоха: — Анбар…

И всеки от двамата видя изписано върху лицето на другия собственото си слисване. Уил щеше да си спомня този миг дълго след това.

— Добре, електромагнетизъм — продължи той. — Тази ваша експериментална теология явно е нашата физика. Значи не ти трябва теолог, а физик.

— О, ще намеря, както и да се казва.

Седяха в яркото ведро утро, а слънцето грееше ласкаво над залива. И у двамата напираха безброй въпроси, но преди да заговорят, отнякъде долетя глас. Те обърнаха поглед към парка на казиното. Гласът беше детски, но никой не се виждаше.

— Откога каза, че си тук? — прошепна Уил.

— Три или четири дни, вече не помня. И не съм видяла жива душа. Няма никой, търсих навсякъде.

Да, но имаше някой. От една уличка, водеща към залива, излязоха момиче на възрастта на Лира и по-малко момче, и двамата червенокоси. В ръце носеха кошници. Бяха на стотина метра, когато зърнаха Уил и Лира пред кафенето.

Панталеймон тутакси се превърна от щиглец в мишка и изприпка по ръката й в джоба на ризата й. Вече беше разбрал, че двете деца са като Уил — никъде не се виждаше демон.

Децата се приближиха и седнаха на една съседна маса.

— От Чи’газе ли сте? — попита момичето.