Филип Пулман - Острият кинжал

Уил поклати глава.

— От Сант’Елия?

— Не — отвърна Лира. — Отдалеч сме.

Момичето кимна. Отговорът явно го удовлетвори.

— Какво става? — попита Уил. — Къде са възрастните?

Момичето присви очи.

— Във вашия град не идват ли Привидения?

— Не — поклати глава Уил. — Съвсем отскоро сме тук. Не сме чували за Привиденията. Как се казва този град?

— Чи’газе — отвърна момичето. — Да де, Читагазе.

— Читагазе — повтори Лира. — Чи’газе. А защо възрастните са се махнали?

— Заради Привиденията — насмешливо изрече момичето. — Как се казвате?

— Аз съм Лира, а това е Уил. Вие как се казвате?

— Аз съм Анжелика, а името на брат ми е Паоло.

— Откъде идвате?

— От хълмовете. Имаше гъста мъгла и буря. Всички се уплашиха и избягахме на хълмовете. А когато мъглата се вдигна, големите видяха с телескопите си, че градът е пълен с Привидения, затова не можеха да се върнат. Ние, децата, не се боим от Привиденията. Насам идат още. Ние сме първите.

— Ние и Тулио — гордо се намеси Паоло.

— Кой е Тулио?

Анжелика го изгледа сърдито. Явно не биваше да го споменават, но сега тайната им вече не беше тайна.

— Големият ни брат — обясни тя. — Той не е с нас. Ще се крие, докато… Просто ще се крие.

— Той ще стане… — понечи да каже Паоло, но Анжелика го плесна силно и момчето тутакси млъкна и стисна треперещите си устни.

— Какво казахте за града? — попита Уил. — Че бил пълен с Привидения?

— Да, Чи’газе. Сант’Елия, всички градове. Те са навсякъде, където има хора. А вие откъде сте?

— От Уинчестър — каза Уил.

— Никога не съм го чувала. Там няма ли Привидения?

— Не. Аз и тук не виждам.

— Как ще видиш, още не си пораснал! Можеш да видиш Привиденията само ако си голям.

— Мен не ме е страх от тях! — заяви момченцето, като вирна мръсната си брадичка. — Ще ги избия тия копелета!

— А големите ще се връщат ли изобщо? — попита Лира.

— Да, след някой и друг ден — сви рамене Анжелика. — Когато Привиденията се махнат. На нас ни харесва, когато идват Привиденията, защото можем да обикаляме града и да правим, каквото си искаме.

— А от какво се боят възрастните? — попита Уил. — Какво ще им направят Привиденията?

— Ами, когато някое Привидение хване възрастен, направо не е за гледане. Изпива му живота. Никак не ми се иска да съм голяма. Отначало човек разбира какво му се е случило и го е страх, плаче и се прави, че нищо не е станало, но не е така. Вече е късно. И никой не се приближава до него, всички го изоставят. После той става блед и спира да се движи. Още е жив, но сякаш нещо го яде отвътре. Като го погледнеш в очите, виждаш тила му. Вътре няма нищо.

Момичето се обърна към братчето си и му избърса носа с ръкава на ризката му.

— Ние с Паоло ще търсим сладолед. Искате ли и вие да дойдете?

— Не — каза Уил. — Имаме друга работа.

— Тогава довиждане.

— Смърт на Привиденията! — обади се войнствено Паоло.

— Довиждане — махна с ръка Лира.

Анджелика и братчето й си тръгнаха, а Панталеймон изпълзя от джоба на Лира. Беше развълнуван и очичките му искряха.

— Те не знаят за прозореца, който си открил — обърна се демонът към Уил.

За пръв път проговаряше и Уил беше толкова потресен, че само примигна насреща му. Лира се засмя.

— Ама… той говори! Всички демони ли говорят? — попита момчето.

— Разбира се, че говорят! Ти какво си мислиш, че е някакъв си домашен любимец?

Уил се почеса по главата.

— Не — каза той накрая. — Права си, май наистина не знаят за прозореца.

— Тогава трябва да внимаваме, когато минаваме през него — каза Панталеймон.

Да говориш с мишка, беше странно, но не чак толкова. Поне не по-странно, отколкото да разговаряш по телефона, защото всъщност той говореше с Лира. Но мишката все пак беше отделно същество. В изражението й имаше нещо от Лира, но не само. Не беше никак лесно да проумееш наведнъж толкова много неща, ала Уил с все сила се опитваше да събере мислите си.

— Най-напред ще трябва да ти намерим някакви дрехи — заяви той на Лира, — преди да идем в моя Оксфорд.

— Защо? — сопна се тя.

— Защото в моя свят не можеш да разговаряш с хората в този вид, те няма да ти позволят дори да се доближиш до тях. Трябва да изглеждаш като всички. Нещо като маскировка. Знам го, повярвай ми. Правя го от години. Ако не ме послушаш, ще те разкрият, а ако разберат откъде идеш и за прозореца… А този свят тук е добро скривалище. Виждаш ли, аз съм… Трябва да се скрия от едни мъже. Това е най-доброто убежище, което мога да си представя, и не ми се иска да го открият. Не мога да позволя да го издадеш, а това ще стане, ако останеш в този странен вид. Аз също имам работа в Оксфорд и ако ме предадеш, ще те убия.