Филип Пулман - Острият кинжал

— Чакайте! — извика тя. — Вие сте свидетели! Кажете ми имената и адреса си!

— Аз съм Марк Рансъм — отвърна Уил през рамо. — А това е сестра ми Лиза. Живеем на Бърн Клоуз, номер двайсет и шест.

— А пощенският код?

— Все не мога да го запомня. Вижте, искаме да се приберем у дома.

— Скачайте в кабината, аз ще ви закарам — предложи шофьорът.

— Не, няма нужда, пеша ще стигнем по-бързо.

Лира не куцаше много и бързо се отдалечи с Уил под габърите. Още на първия ъгъл двамата свърнаха и седнаха на ниската ограда на една градина.

— Боли ли те? — попита Уил.

— Кракът ми е ударен. И главата, когато падах.

Тя обаче се безпокоеше много повече за раницата си. Бръкна вътре и измъкна тежък пакет, увит в черно кадифе. Когато го разгърна, очите на Уил се разшириха от изумление при вида на алетиометъра. Миниатюрните символи по края на циферблата, златните стрелки, тежкият корпус — всичко това накара дъха му да секне.

— Какво е това? — попита той.

— Моят алетиометър. Тълкувател на символи. Казва ми истината. Надявам се, че не е счупен…

Алетиометърът беше невредим. Дори и в треперещите й ръце тънката стрелка беше стабилна. Момичето го прибра и каза:

— Никога не съм виждала толкова много карети… Не предполагах, че могат да се движат така бързо.

— В твоя Оксфорд няма ли коли и камиони?

— Не са толкова много и не приличат на тези. Не съм свикнала. Но вече съм добре.

— Затова отсега нататък внимавай. Ако попаднеш под някой автобус или се изгубиш, ще разберат, че не си от този свят, и ще започнат да търсят… — Не биваше да се ядосва толкова. Овладя се и продължи: — Добре, слушай ме сега. Ако се правиш, че си ми сестра, това ще е маскировка и за мен, защото те търсят момче, което няма сестра. А ако останеш с мен, ще ти покажа как да пресичаш улиците така, че да не те прегазят.

— Добре — покорно се съгласи Лира.

— И парите. Бас държа, че нямаш никакви пари. Откъде да ги имаш? Кажи ми тогава как ще си купуваш храна и всичко останало?

— Имам пари! — възрази тя и изтърси няколко златни монети от портмонето си.

Уил ги погледна невярващо.

— Това злато ли е? Да, разбира се! Бъди сигурна, че то ще накара хората да те разпитват. Опасно е. Аз ще ти дам пари. Прибери тези монети и не ги показвай на никого. И запомни — ти си ми сестра и се казваш Лиза Рансъм.

— Лизи. Преди лъжех, че се казвам Лизи. Ще го запомня лесно.

— Добре, нека да бъде Лизи. А аз съм Марк. Да не забравиш!

— Няма — миролюбиво се съгласи тя.

Кракът започваше да я боли. Вече беше зачервен и подут на удареното място и започваше да посинява. Синината на скулата й, където Уил я беше ударил предната вечер, имаше грозен вид и той се уплаши, че някой полицай ще започне да я разпитва дали не са я малтретирали.

Опита се да не мисли за това и двамата тръгнаха заедно, пресякоха на светофара и се обърнаха да погледнат прозореца под габърите. Не видяха нищо. Пролуката беше изчезнала напълно и колите профучаваха край нея, без някой да подозира за съществуването й.

В Самъртаун, на десетина минути път надолу по Банбъри роуд, Уил спря пред някаква банка.

— Какво правиш? — попита Лира.

— Трябва да изтегля малко пари. Не бива да го правя прекалено често, но мисля, че до края на работния ден няма да се усетят.

Той пъхна картата на майка си в банкомата и набра кода. Изглежда всичко беше наред, защото машината му наброи сто фунта без забавяне. Лира гледаше с отворена уста. Уил й подаде двайсетфунтова банкнота.

— По някое време можеш да я развалиш. Купи нещо и си прибери рестото. Сега да потърсим автобус за града.

Лира го остави да я води и седна послушно в автобуса, като наблюдаваше през прозореца къщите и градините на града, който и беше, и не беше нейният. Слязоха в центъра недалеч от стара каменна църква, която й се стори позната, а срещу нея имаше голям универсален магазин, който в нейния Оксфорд липсваше.

— Всичко е променено — каза тя. — Като че… Това не е ли Корнмаркет? А там е „Брод“. След него е „Балиол“, а още по-нататък е библиотеката „Бодли“. Само че къде е „Джордан“?

Сега тя трепереше цялата. Може би това беше закъсняла реакция на произшествието на пътя, но можеше да е и потресът, че вижда съвсем различна сграда на мястото на колежа „Джордан“, който беше неин дом.

— Нещо не е наред — промълви момичето. Говореше тихо, защото Уил я беше предупредил да не вика и да не сочи с пръст. — Това е друг Оксфорд.

— Е, ти какво очакваше? — беше неговият отговор.