Филип Пулман - Острият кинжал

Не му отне много време да се скрие. Уил можеше да изчезне без особено усилие, защото беше много добър в умението да става незабележим. Дори се гордееше с изкуството си. Начинът да стане невидим много наподобяваше този на Серафина Пекала. Достатъчно беше да направи така, че с нищо да не привлича вниманието. Да стане част от пейзажа.

Той познаваше добре света, в който живееше, затова влезе в една книжарница и си купи химикалка и бележник с твърда подложка. От училищата често изпращаха групи деца на проучвания по магазините и ако си дадеше вид, че се занимава, точно с това, никой нямаше да го заподозре, че е избягал от час.

Той тръгна по улицата, като се преструваше, че си води бележки, и се упъти към градската библиотека.

В това време Лира си търсеше тихо местенце, за да извади алетиометъра. В нейния Оксфорд бързо щеше да открие дузина такива места, но този град беше така смущаващо различен, с разхвърляни тук-там познати до болка сгради сред множеството несънувани чудеса. Защо ли им беше притрябвало да рисуват тези жълти линии по улиците? И какви бяха тези бели точици, осеяли тротоарите? (В нейния свят не бяха и чували за дъвка.) Какво означаваха червените и зелените лампи по ъглите на улиците? Всичко това беше далеч по-неразгадаемо от алетиометъра.

Но ето че пред нея се изпречиха вратите на колежа „Сейнт Джон“, които двамата с Роджър бяха прескочили една вечер, за да устроят фойерверки сред цветните лехи. Този древен камък на ъгъла с Кати стрийт й беше познат с инициалите СП, издълбани върху него — тя беше видяла с очите си Саймън Парслоу да ги дълбае! Някой в този свят със същите инициали беше стоял тук и от нямане какво да прави се беше занимавал със същото.

Но може би и тук имаше Саймън Парслоу.

И Лира.

При тази мисъл я побиха тръпки, а Панталеймон в облика на мишка потрепери в джоба й. Лира тръсна глава — в този свят и така имаше достатъчно загадки, не беше нужно и да си въобразява какво ли не.

Друго, по което тукашният Оксфорд се различаваше от нейния, бяха тълпите от хора, които се движеха по тротоарите, влизаха и излизаха от сградите. Най-различни хора, жени, облечени като мъже, африканци, дори група тартари, които вървяха като стадо след водача си, всичките спретнато облечени и с някакви черни кутийки, провесени на врата. Отначало ги гледаше със страх, защото нямаха демони, а в нейния свят на такива хора се гледаше като на призраци, ако не и нещо по-лошо.

Но те изглеждаха съвсем живи и това беше най-странното. Тези същества се движеха бодро и чевръсто, сякаш бяха истински хора, и Лира трябваше да признае, че сигурно са такива, а демоните им са вътре в тях като този на Уил.

След като вървя така около час, кръстосвайки тази пародия на Оксфорд, почувства глад и си купи шоколад с двайсетфунтовата банкнота. Продавачът я изгледа странно, но явно беше индус и може би не я разбра добре, въпреки че тя се опитваше да говори отчетливо. С рестото си купи ябълка на Покрития пазар, който й напомни за истинския Оксфорд повече от всичко видяно досега, и тръгна към парка. Озова се пред величествена сграда, която изглеждаше съвсем по оксфордски, макар да я нямаше в нейния свят. Лира седна на тревата отвън да хапне и се загледа с одобрение в красивата постройка.

Скоро установи, че сградата е музей. Вратите бяха отворени и тя влезе. Вътре откри препарирани животни, скелети на изкопаеми и сандъчета с минерали, също като в Кралския геоложки музей, който беше посещавала с госпожа Колтър в нейния Лондон. В дъното на голямата зала от стомана и стъкло имаше врата, през която се влизаше в друга зала, почти празна, и това я привлече. Алетиометърът все още не й излизаше от ума, но в това второ помещение я заобикаляха все познати неща — витрини, пълни с дебели кожени дрехи, същите като нейните, шейни, резбовани моржови зъби и харпуни за лов на тюлени. Хиляди трофеи, находки и магически предмети, оръжия и инструменти, и не само от Арктика, а и от всяка част на този свят.

Колко странно! Тези дрехи от кожа на карибу бяха съвсем същите като нейните, но хамутите на шейната бяха закрепени по различен начин. Ала на снимката, на която се виждаха ловци самоеди като че бяха снимани същите двама души, които я отвлякоха в Болвангар! И въжето се беше протъркало и беше вързано на съвсем същото място, а тя го знаеше много добре, защото в продължение на няколко мъчителни часа възелът се беше впивал в тялото й… Какви бяха тези загадки? Дали все пак в крайна сметка нямаше само един свят, който спеше и в съня си виждаше други светове?