Филип Пулман - Острият кинжал

— Ясно. Та какво ти трябваше? Археология… Ето го!

Уил си преписа адреса и телефонния номер. Вече беше обявил, че не познава Оксфорд, така че без притеснение попита как да го намери. Институтът не беше далеч. Той благодари на библиотекарката и си тръгна.

Вътре във фоайето имаше голямо бюро, зад което седеше портиер.

— Къде отиваш? — попита той.

Лира се почувства като у дома си. Усети как в джоба й Панталеймон също се развесели.

— При един човек на втория етаж, имам съобщение за него — отвърна момчето.

— Кой е той?

— Доктор Листър.

— Доктор Листър е на третия етаж. Можеш да оставиш при мен това, което носиш, аз ще му го предам.

— Да, но на него му трябва в момента. Той помоли. Освен това не мога да му го оставя, защото трябва да му го предам устно.

Портиерът я изгледа изпитателно, но хрисимият й вид можеше да заблуди и най-проницателния наблюдател. Той кимна и отново се върна към вестника си.

Естествено, алетиометърът не можеше да каже на Лира кой работи в сградата. Тя беше прочела името на доктор Листър върху едно от множеството чекмеджета зад гърба на портиера — когато си дадеш вид, че знаеш при кого отиваш, имаш много по-големи шансове да те пуснат. В някои отношения Лира познаваше света на Уил по-добре от самия него.

На втория етаж имаше дълъг коридор. През една открехната врата се виждаше празна аудитория, а в друга, по-малка стая двама учени обсъждаха нещо пред черна дъска. Стените на стаите и коридора бяха голи и гладки — нещо, което в съзнанието на Лира се свързваше с нищетата, а не с мъдростта и достолепието на Оксфорд. Все пак тухлените стени бяха хубаво боядисани, вратите бяха от тежко дърво, а парапетите — от лъскав метал, значи в тях бяха вложени доста пари. Просто този свят беше странен по свой собствен начин.

Скоро откри вратата, за която й беше казал алетиометърът. Табелката, окачена на нея, гласеше: Отдел за изследване на тъмната материя. Отдолу някой беше надраскал РИП, а друг беше добавил с молив: Директор Лазарус.

На Лира това нищо ней говореше. Тя почука и отвътре се отзова женски глас:

— Влезте!

Стаята беше малка, претъпкана с камари книги и папки, които заплашваха всеки момент да се сгромолясат, а по стените висяха табла с числа и формули. На вратата беше окачена рисунка, която Лира прецени като китайска. През отворената врата се виждаше втора стая с някаква сложна анбарна апаратура, която в момента не работеше.

Лира беше донякъде изненадана, че ученият, когото търси, е жена. Но алетиометърът не й беше казал да търси мъж, а от този свят можеха да се очакват и по-големи изненади. Жената седеше пред някакво устройство, което показваше цифри и фигури на малък стъклен екран, а пред него върху поставка от слонова кост бяха наредени на правилни групички всички букви от азбуката. Жената натисна една от тях и екранът угасна.

— Ти коя си? — попита тя.

Лира затвори вратата. Помнеше добре какво я беше посъветвал алетиометърът и потисна първия си порив да излъже.

— Лира Златоуста — отвърна. — А вие как се казвате?

Жената премигна. Лира предположи, че още няма четиридесет, може би беше малко по-възрастна от госпожа Колтър. Имаше къса черна коса и червени бузи. Беше с бяла престилка, под която се виждаше зелена блуза и чифт от онези сини платнени панталони, които в този свят толкова харесваха.

Жената прокара пръсти през късата си коса и изрече:

— За днес ти си второто неочаквано нещо, което ми се случва. Аз съм доктор Мери Малоун. Какво искаш?

— Искам да ми кажете за Праха — отвърна Лира, като преди това внимателно се огледа, за да се увери, че са сами. — Знам, че знаете за него. Мога да го докажа. Трябва да ми кажете!

— Да ти кажа за Праха? Не разбирам за какво говориш.

— Вие може да го наричате другояче. Това са елементарни частици, в моя свят им казват частици на Русаков, но обикновено ги наричат Праха. Не е лесно да ги видиш, но се знае, че идват от космоса и се лепят за хората. Децата ги привличат по-слабо, повече полепват по възрастните. Има и още нещо, което току-що открих бях в музея на същата тази улица и видях черепи с дупки по тях, като онези, които правят тартарите. Около тях имаше много повече Прах, отколкото около черепа, който нямаше такава дупка. Кога е била бронзовата ера?

Жената я гледаше с широко отворени очи.

— Бронзовата ера ли? Господи, откъде да знам? Преди около пет хиляди години.

— Тогава са сбъркали надписа на табелката. Черепът с двете дупки беше на трийсет и три хиляди години.