Робин Хоб - Мисията на шута

Минах през оживения двор, влязох през една от слугинските врати и мисълта ме догони. Всичко се беше променило, но и си беше все същото в Бъкип. Същите си бяха топлината, дрънченето и бърборенето от кухните, когато минах покрай тях. Настланият с плочи вход към стражевата стая си беше все така кален и там все така миришеше на мокра вълна, разлята бира и димящо месо. От Голямата зала се лееше музика, смях и оживена реч. Дами профучаваха покрай мен, слугините им ме поглеждаха навъсено, да не би да намокря господарките им. Пред входа на Голямата зала две млади благородничета подкачаха трето заради момиче, което не смеел да заговори. Ръкавите на ризата на едното момче бяха обшити с хермелинови опашки с черни връхчета, а яката на другото бе толкова пищно накичена със сребърни пръстени, че едва можеше да си обръща главата. Спомних си как ме беше мъчила някога госпожа Чевръстка с дрехите ми и можех само да го съжаля. Дрехите на гърба ми бяха груби, но поне бяха удобни.

Някога щеше да се очаква да се появя по такъв повод, макар да не бях нищо повече от копеле. Когато Искрен и Кетрикен сядаха на високата маса, понякога ме настаняваха почти близо до тях. Ял бях изкусно приготвени деликатеси, беседвал бях с благородни дами и бях слушал най-великолепните музиканти на Шестте херцогства, докато бях Фицрицарин Пророка. Но тази нощ бях Том Беджърлок и щях да съм най-големият глупак на света, ако съжаля, че минавам незабелязан сред тази празнична веселба.

Понесен от спомена, за малко не тръгнах да се качвам по стълбите, които щяха да ме отведат до някогашната ми стая, но се овладях навреме и вместо това поех към покоите на лорд Златен. Почуках и влязох. Нямаше го, но по всичко личеше, че е влизал. Явно се беше къпал и бе облякъл чисти дрехи, и бързането му личеше. На масата имаше кутия за бижута, отворена, украшенията бяха пръснати по лъскавия плот. Изпробвани бяха четири ризи — и захвърлени на леглото. Няколко пренебрегнати чифта обувки бяха разхвърляни по пода. Въздъхнах и се заех да приведа стаята в ред. Окачих две ризи в дрешника, другите две прибрах в скрина и затръшнах капака. Прибрах обувките. Запалих камината, поставих нови свещи в свещниците и пометох пред камината. После се огледах. Стаята изведнъж ми се стори ужасно пуста. Поех си дълбоко дъх и наново огледах пространството в ума си, където го нямаше вълка. Някой ден, казах си, ще ми се струва съвсем естествено това място да е празно. Но точно сега не исках да оставам сам със себе си.

Взех една свещ и се прибрах в тъмната си стаичка. Беше точно както я бях оставил. Затворих плътно вратата, задействах лоста и уморено започнах да се качвам по тясното стълбище на кулата на Сенч.

Наполовина бях очаквал, че ще го заваря да ме чака там, притеснен за доклада ми. Нямаше го, разбира се — трябваше да е долу на празненството. Но ако Сенч го нямаше, то покоите му все пак бяха гостоприемни към мен. До камината беше сложена вана и на куката вдигаше пара голям котел. Храна, явно от същите блюда, на които в този момент се наслаждаваха благородниците, ме чакаше на масата с бутилка вино. Едно блюдо. Една чаша. Можех да изпитам самосъжаление. Но забелязах втория удобен стол, поставен до неговия пред огъня. На този стол бяха струпани кърпи и халат от синя вълна. Сенч беше оставил и марля и бинт, и гърненце с миризлив мехлем. Покрай всичко, за което несъмнено бе трябвало да се погрижи, беше помислил и за мен. Напомних си това, макар да знаех, че едва ли е мъкнал сам ведрата. Тъй. Имаше си слуга. Или беше чиракът му? Тази загадка все още не я бях решил.

Изсипах във ваната горещата вода и добавих студена. Взех блюдото и отворената бутилка и ги сложих до ваната. Смъкнах мокрите си дрехи, сложих талисмана на Джина на масата и скрих перата в един от по-прашните свитъци на Сенч. После свалих превръзката от врата си и се топнах във ваната. Отпуснах се във водата и се облегнах. Хапнах, докато киснех в топлата вода, изпих и чаша вино. Студът бавно започна да се изсмуква от костите ми. Замислих се дали Славея свири и пее в Голямата зала. Зачудих се дали лорд Златен танцува с Ловкинята Лоръл. Зачудих се дали принц Предан си мисли за детето годеница, което морската буря бе изхвърлила на прага му. Отпуснах се във ваната и пих още вино, направо от бутилката.

— Фиц?

Гласът на стареца беше изпълнен с тревога. Сепна ме, надигнах се рязко във ваната и плиснах вода. Още стисках бутилката.

— Добре ли си? — попита той.

— Заспал съм — казах замаяно. Зяпнах го: фините му дворцови одежди, бижутата, блеснали в сумрака по ушите и шията му. Изведнъж ми се стори напълно непознат и бях смутен, че са ме хванали заспал, гол и полупиян във вана с изстиваща вода. — Ей сега ще изляза — промърморих.