Първи минаха факлоносците, вдигнали високо факлите. Следваше ги гвардията на кралицата, в пурпур и бяло, с лисичия знак, яхнали бели коне, много показно и много мокри. След тях се заточи интересна смесица от принцовата гвардия и воини на Външните острови. Гвардейците на принца носеха синьото на Бъкип със знака с елена на Пророка и вървяха пеш, предполагам от учтивост към външноостровитяните — хората, придружаващи нарческата, бяха моряци и воини, не конници. От кожените им дрехи капеше и си помислих, че Голямата зала ще завони на мокра кожа. Крачеха, редица след редица, с клатещата се походка на хора, които дълго са били в морето и очакват палубата да се надигне при всяка тяхна стъпка. Носеха оръжията и богатствата си, а богатствата им бяха като оръжията. Драгоценни камъни проблясваха по оръжейните колани и зървах дръжки на бойни брадви, обковани със злато. Молех се дано тази нощ да не избухне бой между тези смесени стражи. Защото пред мен крачеха заедно ветерани от двете страни на Войната на Алените кораби.
След тях идеха благородниците на Външните острови, яхнали наети коне. Яздеха непохватно. И благородници от Шестте херцогства, дошли да ги посрещнат. Разпознавах ги повече по гербовете, отколкото по лицата. Херцогът на Тилт беше много по-млад, отколкото очаквах. Имаше две млади жени, носещи герба на Беарния, и макар да познах родословията им по лицата, не бях ги виждал досега. И още народ, знатен и войнствен, се точеше в парад пред мен, докато стоях под дъжда и гледах.
След това се появи носилката на годеницата на принц Предан. Рееше се като вързан облак, огромна и бяла, понесена на раменете на отбраната гвардия на краля. Младите благородници, които крачеха до нея, понесли факли, бяха мокри и оплискани с кал до коленете. Цветята и гирляндите, с които бе накичена, изглеждаха убити от вятъра и дъжда на бурята. Щеше да изглежда злокобна поличба тази подмятана от бурята носилка, ако не беше момичето в нея. Завеските на носилката не бяха дръпнати против грубата целувка на вятъра, а широко разтворени. Трите дами от Шестте херцогства вътре изглеждаха подгизнали и много притеснени от това как дъждът капе от фризираните им коси и мокри роклите им. Но сред тях седеше момиче, развеселено от бурята. Катраненочерната й коса беше дълга и развързана. Дъждът я беше прилепил по главата й като тюленова кожа, а очите й също ми напомниха за тюлен — огромни, черни и влажни. Тя се взря в мен, докато минаваха, белите й зъбки блеснаха във възбудена усмивка. Точно както бе казал принцът, беше единайсетгодишно дете. Палаво малко същество с широки скули и здрави рамене — и явно бе решена да не пропусне нито миг от своето пътуване до замъка на хълма. Може би в чест на своя избраник беше облечена в синьото на Бък, със странно синьо украшение в косата, но горната й блуза с висока яка бе от фина бяла кожа, извезана със злато на подскачащи нарвали. Зяпнах след нея, помислих си, че съм я виждал някъде или че съм срещал някой от рода й, но преди да мога да изровя спомена, носилката ме подмина. А трябваше да изчакам още под дъжда, понеже се заточиха още и още от нейните хора и от нашите, дошли да я почетат.
Когато най-сетне всички благородници и техните стражи отминаха, подкарах Моя черна с потока търговци и занаятчии, запътени към цитаделата. Някои носеха стоките си на рамене — покрити с восък пити сирене и бъчонки фино питие; други ги караха в коли. Влях се в този поток и влязох през главната порта на Бъкип незабелязан.
Имаше ратайчета, които да поемат конете — мъчеха се да се справят с прииждащите животни. Предадох им коня на принца, но им казах, че искам сам да се погрижа за Моя черна, и те с радост се съгласиха. Беше си глупаво поемане на риск. Можеше да се натъкна на Хендс и той да ме познае. Но сред суматохата и при всички тези чужденци и допълнителни животни за конюшните, не мислех, че е вероятно. Конярчетата ме напътиха да заведа Моя черна в „старата конюшня“, защото сега тя била заделена за конете на слугите. Разбрах, че е конюшнята от детството ми, където беше властвал Бърич и където някога бях дясната му ръка. Старите, обичайни задачи по тимаренето на кобилата, преди да я прибера в яслата, донесоха на сърцето ми някакъв странен покой. Миризмата на животни и сено, приглушената светлина на фенерите и пръхтенето на прибраните за нощта коне ми донесоха утеха. Бях премръзнал, мокър и уморен, но тук, в конюшните на Бъкип, се почувствах толкова близо до дома, колкото не бях бил много отдавна. Всичко в този свят се бе променило, но тук, в конюшните, всичко си беше съвсем като преди.
Читать дальше