Робин Хоб - Мисията на шута

— Изглежда съвсем различен — каза ми тихо.

— Да — съгласих се.

Постарах се да прикрия цинизма в тона си. След като Предан и лорд Златен бяха заети, тя благоволяваше отново да ми говори. Знаех, че не бива да я виня за избора й накъде да насочи вниманието и обичта си. Да я почете с вниманието си лорд Златен не беше никак малко постижение за нея. Зачудих се дали щеше да опита да продължи връзката, след като се върнехме в замъка. Щеше да е обект на завист от страна на дамите, ако го направеше. Дори се зачудих колко дълбоко е за нея това увлечение. Приятелят ми наистина ли бе хлътнал по нея? Погледнах я замислено. Биваше си я. Здрава, млада — и добра ловкиня. Внезапно долових вълчите оценки в мислите си. Поех си дъх и оставих болката да отшуми.

Тя се оказа по-проницателна, отколкото си бях давал сметка.

— Съжалявам. — Говореше тихо, думите й едва стигаха до мен. — Знаеш, че самата аз нямам от Старата кръв. Някак си ме подмина, утаи се в брат ми и в сестра ми. Все пак мога да предположа какво изпитваш. Видях какво преживя майка ми, когато умря гъсокът й. Беше на четиридесет години, надживя баща ми… Честно казано, точно затова смятам, че Старата кръв е толкова дар, колкото и проклятие. И признавам, когато си помисля за риска и за болката, просто не разбирам защо практикувате тази магия. Как може човек да остави едно животно да завладее сърцето му толкова пълно, след като те живеят толкова кратко? Какво можеш да спечелиш, което да си струва цялата болка всеки път, когато партньорът ти умре?

Нямах отговор на това. Всъщност тя ми предлагаше съчувствие, но кораво като камък.

— Съжалявам — повтори тя след малко. — Сигурно смяташ, че съм безсърдечна. Братовчед ми Диъркин смята така. Но мога да му кажа само това, което казах и на теб. Не разбирам. И не мога да одобря. Винаги ще смятам, че Старата кръв е магия, която е по-добре да се остави.

— Ако имах избор, може би щях да чувствам същото — отвърнах. — Но съм такъв, какъвто съм роден.

— Като принца — рече тя след миг размисъл. — Еда дано да ни пази всички и да запази тайната му.

— Дано — въздъхнах. — И моята също. — Погледнах я накриво.

— Не мисля, че лорд Златен ще те издаде. Твърде високо те цени като слуга — отвърна тя. Беше уверение, каквото сигурно смяташе, че не бих си и помислил да се изтръгне от езика й. След малко насочи мислите ми в друг коловоз, като добави деликатно: — И дано моето родословие да не се разчуе.

Отвърнах като нея.

— Сигурен съм, че лорд Златен ви цени, и като приятелка, и като доверената Ловкиня на кралицата. И една дума не би изрекъл, която да ви дискредитира или заплаши.

Тя ме погледна накриво и попита малко засрамено:

— Като приятелка? Мислиш ли?

Нещо в очите й и в ъгълчето на устата й ме предупреди да не отговарям необмислено и бързо на този въпрос.

— Така ми се струва — отвърнах само.

Раменете й се изправиха, все едно й бях поднесъл дар.

— А ти го познаваш добре и от дълго — допълни тя думите ми. Въздържах се да потвърдя това съждение. Тя извърна поглед от мен. Не говорихме повече, но тя си тананикаше, докато яздехме. Като че ли й беше олекнало на сърцето. Забелязах, че гласът на принца пред мен е заглъхнал. Лорд Златен продължаваше да бърбори, но принцът яздеше загледан напред и смълчан.

Замък Бъкип се очерта като тъмен силует на черните скални стръмнини на фона на тъмните облаци. Принцът дръпна качулката на наметалото над лицето си и изостана, за да продължи до мен. Лоръл пък отиде до лорд Златен и изглеждаше много доволна. С Предан почти не си говорехме, всеки зает с мислите си. Щяхме да минем по стръмната пътека до по-рядко използваната Западна порта. Както бяхме напуснали, така щяхме да се върнем. Подминахме няколкото пръснати в подножието на височината къщи. Когато видях първите зелени клонки на горния праг на една врата, помислих, че е просто прибързан знак за предстоящите празненства. Но скоро след това видях друга накичена врата, а сетне стигнахме до цяла група ратаи, които вдигаха празнична арка. Близо до тях хора плетяха гирлянди от бръшлян и лози, за да я украсят.

— Не е ли малко рано? — подвикна им свойски лорд Златен.

Един се изсмя гръмко.

— Рано ли, милорд? Та ние едва не закъсняхме, по дяволите! Всички мислеха, че бурите ще забавят кораба с годежарите, но външноостровитяните май са ги използвали, за да долетят тук на крилете на вятъра. Галерите за договора пристигнаха по обед с почетната гвардия на принцесата. Чухме, че ще стъпи на брега преди залез-слънце. Така че дотогава всичко трябва да е готово.