Робин Хоб - Мисията на шута

— Нима? — възкликна лорд Златен. — Е, не смея да закъснявам за празненствата. — Обърна се усмихнат към Лоръл.

— Милейди, боя се, че трябва да препуснем колкото може по-бързо. Вие, момчета, можете да ни последвате и по-бавно. — Пришпори Малта и тя пъргаво се понесе напред. Лоръл не му отстъпи. Двамата с принца продължихме с по-умерен ход. При една по-гъста горичка извърнах Моя черна от пътеката и махнах на принца да ме последва. Не беше нищо повече от диря на дивеч, но подкарах през храсталаците по пътеката, която помнех смътно. Предан яздеше след мен. Влязохме в сянката на стената и стигнахме до мястото, което вълкът ми беше показал преди толкова време. Гъсти трънаци все още покриваха стария пролом в стената. Слязохме в сянката на стената.

— Какво е това място? — попита Предан, смъкна качулката си и се огледа с любопитство.

— Място за чакане. Няма да рискувам да те преведа през някоя от портите. Сенч ще прати някой да ни срещне тук и съм сигурен, че ще измисли начин да влезеш в цитаделата така, че да изглежда все едно изобщо не си напускал. Сметнал си за редно да прекараш тези дни в самовглъбение и сега ще се появиш, за да посрещнеш годеницата си.

— Разбирам — отвърна той вяло. Облаците в небето се сгъстяваха, вятърът започна да се усилва. — Сега какво правим? — попита тихо.

— Чакаме.

— Чакаме — въздъхна той. — Ако човек може да стане съвършен в нещо с упражняване, би трябвало вече да съм съвършен в чакането.

Прозвуча едновременно уморен и по-стар за годините си.

— Поне си вкъщи вече — опитах се да го утеша.

— Да. — Не изглеждаше много радостен. След малко каза: — Сякаш цяла година е минала, откакто напуснах Бъкип, а няма и един месец. Помня как лежах в леглото си и отброявах дните, които ми оставаха преди новолунието, преди да ми се наложи да понеса това. После… по едно време си мислех, че изобщо няма да ми се наложи да понасям това. Странно ми беше днес, през целия ден, да знам, че се връщам към стария си живот, че ще събера всички нишки, всички подробности и ще продължа, все едно изобщо не съм напускал. Потискащо е. През целия ден, докато яздехме, си обещавах ден-два спокойствие. Исках да ми остане малко време да реша колко съм се променил. А сега… още тази вечер делегацията от Външните острови пристига, за да уговорят годежа ми. Тази вечер майка ми и благородниците от Външните острови ще определят посоката на остатъка от живота ми.

Понечих да се усмихна, но имах чувството, че го водя на екзекуция. Веднъж самият аз бях стигнал съвсем близо до подобна съдба.

— Сигурно си много възбуден, че ще срещнеш годеницата си — казах.

Той ме изгледа накриво.

— „Притеснен“ може би е по-подходящата дума. Има нещо по-скоро ужасно в това да срещнеш момичето, за което ще се жениш, когато знаеш, че собствените ти предпочитания нямат нищо общо с положението. — Засмя се кисело. — Не че се оправих толкова добре, когато мислех, че сам съм си избрал някоя. — Въздъхна. — Тя е на единайсет. Само на единайсет. — Извърна поглед. — Какво ще обсъждам с нея? Кукли? Уроци по бродиране? — Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на студения камък. — На Външните острови сигурно дори не учат жените да четат. Както и мъжете, впрочем.

— О. — Мъчех се отчаяно, но не можах да измисля други думи. Да кажа, че четиринайсет не е много повече от единайсет, щеше да е жестокост. Зачаках мълчаливо.

Дъждът се изсипа отгоре ни без никакво предупреждение. Започна внезапно, един от онези порои, които те мокрят до кости и ушите ти се изпълват със звука на падащата вода. Бях почти благодарен, че направи разговора невъзможен. Присвихме се до стената. Конете стояха унило, навели глави.

Накрая Сенч дойде, за да отведе принца в замъка. Беше съвсем кратък: поздрави припряно в шума на поройния дъжд, обеща скоро да се видим и си тръгнаха. Усмихнах се кисело. Беше точно както очаквах. Старата лисица не беше затворил тайната си задна вратичка, но нямаше да ми покаже входа. Вдишах дълбоко. Добре. Мисията ми беше свършила. Върнал бях принца жив и здрав в замъка, навреме за годежа му. Потърсих чувства в себе си. Триумф. Радост. Възторг. Не. Мокър, уморен и гладен. Премръзнал. Сам.

Празен.

Яхнах Моя черна и подкарах в пороя, водех коня на принца. Светлината глъхнеше и конските копита се хлъзгаха по пластовете мокри листа. Принуден бях да яздя бавно. Храстите бяха натежали от дъжд. Не мислех, че е възможно да се измокря повече, но се измокрих. Излязох на главния път към цитаделата. Беше задръстен от хора, коне и носилки. Някак си се съмнявах, че ще ми отворят път или ще ме пуснат да се включа в годежната процесия. Тъй че седях на гърба на Моя черна под дъжда, държах юздите на окаяния дорчо и ги гледах, докато минаваха.