Робин Хоб - Мисията на шута

— Лорд Сенч. Трябваше да се сетя, че и двамата сте негови хора. — Зарадвах се, че не издаде това, което му бях казал преди малко. Поне на дискретност се учеше. Изгледа Шута недоверчиво, после погледна и мен. — Но кои сте вие? — попита тихо момчето. — Кои сте вие, и двамата?

Без да мислим, двамата с Шута се спогледахме и това вече наистина ядоса принца — разбрах го по червените петна, които избиха на бузите му. Но освен гнева в дъното на очите му си оставаше стаен момчешкият страх, че се е изложил пред мен. Бяхме ли спечелили доверието му с лъжливо представление? Близостта между Шута и мен дали не пречеше на приятелството, което щях да споделя с него? Видях как прямотата му се затваря; виждах ясно как се отдръпва зад стената на сана си. Припряно посегнах над масата и в нарушение на всички благороднически протоколи стиснах ръката му. Оставих искреността да потече през този допир, убеждавах го с Умението също както Искрен някога бе спечелил доверието на майка му.

— Той е приятел, принце. Най-добрият приятел, когото съм имал, и иска да бъде и ваш приятел.

Погледът ми не се откъсна от лицето на принца, докато посягах с другата си ръка към Шута. Миг след това усетих дългите му пръсти в ръката си. Стиснах ги и ръката му се затвори около моята.

— Стига да ме приемете — каза Шутът скромно, — ще ви служа, както служих на баща ви и на дядо ви, ваше височество.

Стигнахме в Бъкип на свечеряване. Можехме да стигнем и по-рано, но Шутът ни забави нарочно — направихме една наистина много дълга почивка за следобедна закуска. Според мен Шутът искаше да даде на принца още един ден спокойствие, преди той отново да се гмурне в дворцовия водовъртеж. Никой от нас не спомена за хаоса и веселата суетня на годежната церемония, която щеше да донесе новолунието. Принцът с удоволствие се беше включил в играта ни и яздеше до Лорд Златен, изпълнен с толкова пренебрежение към простия му слуга, колкото се полага на един благороден младеж. Усмихваше се благосклонно на разказите на лорд Златен за лов, балове и далечни пътешествия, като нито за миг не забравяше, че е принц. Лоръл яздеше до другото стреме на лорд Златен и предимно мълчеше. Мисля, че на принца му харесваше новата му роля. Долавях облекчението му от това, че сме го включили. Не беше вече капризното момче, което чичковците са помъкнали към къщи, а младеж, завръщащ се от лошо приключение, но с приятели. Отчаяната му самота бе облекчена. Въпреки това усещах усилващото му се безпокойство, докато се приближавахме към Бъкип. Пулсираше по общата ни връзка на Умението. Отново се зачудих дали и той я чувства като мен.

Горката Лоръл май беше изумена от промяната у младежа. Той като че ли напълно бе възстановил бодрия си дух и бе загърбил неприятностите си сред Петнистите. Не знам дали долавяше крехката уязвимост в смеха му или забелязваше колко добре подновява лорд Златен разговора в моментите, когато принцът сякаш губеше нишката му. Аз — да. Изпитвах облекчение от това, че момчето толкова здраво се е лепнало за лорд Златен. Тъй че си яздех сам. Някъде в ранния следобед обаче Ловкинята изостана и подкара до мен, като остави принца и лорда да се наслаждават на новооткритото си приятелство.