Робин Хоб - Мисията на шута

— Мразиш ли ме?

Зададе въпроса толкова небрежно, че ме изкара от равновесие. Оставих кърпата и го погледнах в очите.

— Не. Не ви мразя.

— Защото щях да разбера, ако ме мразеше. Заради вълка ти и всичко.

— Нощни очи.

— Нощни очи. — Повтори името предпазливо. После извърна очи от мен. — Аз така и не научих името на моята котка. — Усетих как сълзите още миг и ще го задавят. Седнах мълчаливо и го изчаках. След малко той си пое дъх. — Аз също не те мразя.

— Хубаво е да го знам — признах и добавих: — Котката ми каза да я убия. — Въпреки че не исках, думите ми прозвучаха като оправдание.

— Знам. Чух я. — Подсмръкна, но бързо се постара да го прикрие с покашляне. — Всъщност те принуди да я убиеш.

— Да — отвърнах унило и опипах превръзката на гърлото си. Принцът се усмихна и усетих, че и моята усмивка се връща на лицето ми.

Следващия въпрос го зададе бързо, все едно е важно да го зададе, толкова важно, че се страхува от отговора:

— Ще останеш ли?

— Къде?

— Ще те виждам ли в замъка? — Седна срещу мен и срещна очите ми с безхитростния поглед на Искрен. — Том Беджърлок. Ще ме учиш ли?

Сенч, старият ми наставник, ме беше помолил и на него бях успял да откажа. Шутът, най-старият ми приятел, ме бе помолил да се върна в Бъкип и му бях отказал. Ако самата кралица ме беше помолила, щях да й кажа „не“. Най-доброто, което успях да постигна с този наследник на Пророците, бе:

— Не знам чак толкова много, за да обучавам. Онова, на което ме научи баща ви, беше тайно, а и той рядко имаше време за уроци.

Предан ме погледна сериозно.

— Има ли някой, който знае повече за Умението от тебе?

— Не, принце. — Не добавих, че ги бях избил всичките. Не бих могъл да кажа защо изведнъж добавих титлата му. Само че нещо в държането му го налагаше.

— Значи си магистър на Умението. Няма кой друг.

— Не. — На това можех да отговоря. Езикът ми се задвижи бързо като мисълта ми. Поех си дълбоко дъх. — Ще ви уча. Но ще бъде, както баща ви учеше мен. Когато мога и каквото мога. И тайно.

Без да каже нищо, той ми подаде ръка над масата. Две неща станаха, когато дланите ни се докоснаха.

— Осезанието и Умението — постави той условието си.

Искрата на Умение припламна между нас.

Моля те.

Молбата, отправена непохватно, изтласкана с Осезание, не с Умение.

— Ще видим — отвърнах на глас. Вече съжалявах. — Може да премислите. Не съм нито добър учител, нито търпелив.

— Но се отнасяш с мен като с човек, не като с „принца“. Все едно, че очакванията ти от един обикновен човек са по-големи, отколкото от принц.

Не отговорих. Загледах го с очакване. Той заговори колебливо, сякаш се срамуваше от отговора.

— За майка ми аз съм син. Но също така, винаги, съм принцът и Пожертвователят за моя народ. А за всички други, винаги, съм принцът. Винаги. Не съм ничий брат. Не съм ничий син. Не съм ничий най-добър приятел. — Засмя се — тих и тъжен смях. — Хората винаги се държат с мен като с „Негово височество“. И винаги между нас има стена. Никой не говори с мен като с… ами, с мен. — Сви рамо и устата му се кривна кисело. — Никой, освен теб не ми е казвал, че съм глупав, дори когато съвсем определено съм бил глупав.

Внезапно разбрах защо толкова бързо се беше поддал на заговора на Петнистите. Да те обичат просто така. Да си нечий приятел, та макар този някой да е котка. Спомних си времето, когато Сенч беше единственият човек на света, готов да ми даде това. Спомних си колко ужасна бе заплахата да изгубя това. Знаех, че всяко момче, принц или просяк, има нужда от това от някого. Но не бях сигурен дали аз съм разумният избор. Сенч? Защо не можеше да избере Сенч? Все още оформях в ума си отговора, когато на вратата се почука.

Отворих. Беше Лоръл. Инстинктивно погледнах над рамото й за лорд Златен. Нямаше го. Тя се намръщи, погледна през рамо, после отново ме погледна в очите.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, милейди. Просто помислих, че…

Тя влезе, погледна Предан и на лицето й се изписа облекчение. Усмихна му се и го поздрави с учтивото:

— Добро утро, принце.

— Добро утро, Ловкиньо. — Отговорът му беше официален, но все пак й отговори. Погледнах го и разбрах какво е видяла. Принцът се беше върнал. Лицето му беше мрачно и погледът посърнал — но беше с нас. Не се взираше повече вътрешно към някаква далечина, докъдето никой друг не може да види.

— Хубаво е, че ви виждам така добре възстановен, ваше височество. Дойдох, за да се осведомя кога бихте благоволили да потеглим за Бъкип. Слънцето се вдига и изглежда, че денят ще е ясен, макар и студен.