Робин Хоб - Мисията на шута

— Разбира се. Нали той те е повикал. За мен. Ти трябва да си този, за когото той каза, че се опитвал да го доведе за мен. Онзи, който би могъл да ме учи на Умението по-добре от него.

Сенч наистина беше станал бъбрив на стари години.

Предан се надигна в леглото и взе да изброява на пръсти основанията си. Гледах го критично. Загубата и скръбта все още затъмняваха погледа му и страните му бяха хлътнали, но някъде от предния ден бе осъзнал, че ще живее.

— Първо, имаш чертите на Пророците. Очите ти, челюстта… носът не, не знам откъде си го получил това, но не е семейно… Второ… Умението е магия на Пророците. Усетих, че я използваш, поне два пъти. — Трети пръст. — Наричаш Сенч „Сенч“, а не „лорд Сенч“ или „съветник Сенч“. А веднъж те чух да говориш за майка ми като за Кетрикен. Не „Нейно величество“, не дори „кралица Кетрикен“, а Кетрикен. Все едно сте отраснали заедно.

Отчасти си беше точно така. Колкото до носа, какво пък — той също ми беше дошъл от Пророците. Постоянният ми спомен от Славен за дните, прекарани в тъмницата му.

Отидох до масата и духнах всички свещи освен една. Видях как очите на Предан ме проследиха, докато сядам на постелята си. Беше ниска и твърда, поставена до вратата, за да мога да пазя добрите си господари. Легнах.

— Е? — попита той.

— Трябва да поспя. — Сложих край на разговора.

Той изсумтя презрително.

— Един истински слуга щеше да ме помоли за разрешение да угаси свещите. И чак тогава да си легне да спи. Лека нощ, Том Беджърлок Пророка.

— Лек сън, премилостиви принце.

Той изсумтя отново. След това настъпи тишина, чуваше се само трополенето на дъжда по покрива и плясъкът на капките в калта на двора. Тишина, освен тихото пращене на огъня и далечната музика от гостилницата долу. Тишина, освен колебливите стъпки, подминали стаята ни по коридора. Но най-вече — съкрушителната тишина в сърцето ми, където тъй дълго съзнанието на Нощни очи бе като постоянен маяк в мрака, топлина в моята зима, пътеводна звезда в моята нощ. Сънищата ми вече бяха объркани, нелогични човешки неща, изтляващи миг след събуждането. Топли сълзи потекоха под затворените ми клепачи. Отворих уста и въздъхнах тихо през свитото си гърло.

Чух как принцът помръдна в леглото си, после — отново. Много тихо стана от постелята си и отиде до прозореца. Постоя там, загледан в дъжда навън.

— Отива ли си това? — Зададе въпроса с много тих глас, но разбрах, че е за мен.

Вдишах дълбоко и се постарах да придам твърдост на гласа си.

— Не.

— Никога?

— Може да има друго някой ден. Но никога не забравяш първото.

Той не помръдна от прозореца.

— Колко обвързвания с животни си имал?

Не исках да му казвам. Но казах:

— Три.

Той обърна гръб на нощта и ме погледна в тъмното.

— Ще има ли друго за теб?

— Съмнявам се.

Той се върна при леглото си. Чух го как ляга и се завива. Мислех, че ще заспи, но той заговори отново:

— Ще ме учиш ли и на Осезанието?

„Някой наистина трябва да те научи на нещо. Да не се доверяваш толкова бързо, ако не друго“.

— Да съм казал, че изобщо ще те уча на нещо?

Той помълча. После каза почти сърдито:

— Ами все пак някой трябва да ме научи на нещо.

Последва дълго мълчание. Надявах се, че вече е заспал. Странният начин, по който думите му повториха мисълта ми, ме обезпокои. Дъждът плющеше по прозореца. Затворих очи и се съсредоточих. Съвсем предпазливо, все едно държах счупена чаша, се пресегнах към него.

Лежеше, неподвижен и настръхнал като присвита котка. Усетих, че ме очаква и наблюдава, но останах невидим при границите на ума му. Грубото му сетиво за Умението бе недодялан, ненаточен инструмент. Отдръпнах се леко и го огледах от всички ъгли, все едно беше необяздено жребче, чиято воля се каня да прекърша. Предпазливостта му беше смесица от страх и агресия. Беше повече оръжие, отколкото щит, и той боравеше с него неопитно. Умението му също не беше чисто. Трудно е да се опише, но Умението му беше като бяла светлина на фар, прошарена със зеленикав мрак. Обикновено той съсредоточаваше усета си — Осезание за мен. Осезанието не достига от един човешки ум до друг човешки ум, но чрез него можеш да усетиш животното, което обитава човешкия ум. Така беше и с Предан. Лишено от котката за фокус, неговото Осезание беше разпростряла се нашироко мрежа, търсеща родство. Като моето, осъзнах внезапно.

Отдръпнах се от това и се намерих отново в собствената си плът. Вдигнах стените си срещу неопитното опипване на неговото Умение. Но имаше две неща, които не можех да отрека. Нишката на Умение, която ме свързваше с Предан, ставаше все по-силна всеки път, когато посягах рисковано покрай нея. А нямах представа как да я прекъсна, още по-малко как да премахна заповедта-Умение от ума му.