Робин Хоб - Мисията на шута

— О, Фиц — промълви. Опря глава на издрасканите ми от котешките нокти гърди. Можех да видя светлото в тъмната й коса и да помириша виното, което бе изпила. Дланите й галеха гърба ми нежно, утешително. — Отново сам. Не е честно. Наистина не е. Твоята песен е най-тъжната от всички, които знам. — Вятърът навяваше дъждовни пръски към нас. Тя мълчеше. Прегърнах я. Също като някога, беше неизбежно. Тя заговори в гърдите ми. — Имам си стая. Гледа към реката. Ела при мен. Позволи ми да облекча болката ти.

— Аз… благодаря ти. — Това няма да оправи нещата, исках да й кажа. Ако изобщо ме беше познавала, щеше да го знае. Но думите нямаше да я накарат да го разбере, ако не можеше да го почувства сама. Изведнъж одобрих мълчанието и отчуждеността на Шута. Той беше разбрал. Ничия друга близост не можеше да запълни липсата на вълка в сърцето ми.

Тя ме пусна и ме погледна. Бръчка раздвояваше хубавото й чело.

— Ще дойдеш тази нощ при мене, нали? — Гласът й прозвуча несигурно.

Странно. Колебаех се, но самият начин, по който изрече въпроса, ми помогна да отговоря вярно. Поклатих бавно глава.

— Наистина ти благодаря за поканата. Но няма да помогне.

— Сигурен ли си? — Опита се да го изрече закачливо, но не успя. Размърда се, гърдите й се отъркаха в мен — можеше да е случайно, но не беше. Отдръпнах се леко от нея и пуснах ръцете си.

— Сигурен съм. Не те обичам, Славея. Не и по онзи начин.

— Май ми го каза веднъж, отдавна. Но години наред помагаше. Беше добре. — Очите й потърсиха лицето ми. Усмихна ми се доверчиво.

Не беше. Само беше изглеждало така. Можех да й го кажа, но щеше да е ненужна искреност. Затова казах само:

— Лорд Златен ме очаква. Трябва да се кача при него.

Тя бавно поклати глава.

— Какъв печален край на една тъжна история. И аз съм единствената, която я знае цялата, а все още не ми е разрешено да я пея. Каква трагична балада би се получила. Ти си кралски син, пожертвал всичко за семейството на баща си, за да свърши като долен слуга на нагъл чужд благородник. Той дори не те облича добре. Унижението сигурно те реже като нож. — Взря се дълбоко в очите ми, за да потърси там… Какво? Примирение? Обида?

— Всъщност това не ме притеснява — отвърнах малко объркано. След това, все едно някой беше дръпнал завеса и се беше изсипала светлина, разбрах. Тя не знаеше, че лорд Златен всъщност е Шутът. Наистина ме виждаше само като негов слуга, който й предава писмо от негово име. Въпреки целия си менестрелски усет го гледаше и виждаше в него само богатия чуждоземски лорд. Скрих усмивката си. — Доволен съм от положението си с него и съм благодарен на Сенч, че ми го уреди. Доволен съм да съм Том Беджърлок.

Тя ме погледна невярващо. След това на лицето й се изписа разочарование. Поклати глава.

— Трябваше да се сетя, че ще си доволен. Винаги си искал това, нали? Своя малък личен живот. Да нямаш никаква отговорност за своя род и за това, което става в двора. Да си един от дребничките хора… и в крайна сметка да не струваш нищо.

Всичките ми досегашни усилия да й спестя чувствата изглеждаха вече изтъркани.

— Трябва да се кача горе — повторих.

— Хайде, бързай при господаря си. — Пусна ме. Гласът й беше школуван и презрението заигра в него с жилото на скорпион.

С огромно усилие на волята не й казах нищо в отговор. Обърнах се и влязох в хана. Качих се горе по слугинското стълбище, почуках и влязох. Предан вдигна глава от възглавницата и ме погледна. Тъмната му коса беше пригладена назад, кожата му се бе зачервила от банята. Отново изглеждаше много млад. Леглото на Шута беше празно.

— Ваше височество — казах с поклон. — Лорд Златен? — попитах и кимнах към паравана.

— Той излезе. — Предан отново отпусна глава на възглавницата. — Лоръл почука на вратата и го извика.

— Аха. — Едва не се усмихнах. Дали това щеше да заинтригува Славея?

— Помоли ме да те уведомя, че сме ти оставили вода за баня. И да оставиш дрехите си пред вратата. Поръчал е да ги изперат и да ги върнат сутринта.

— Благодаря, ваше височество. Много мило от ваша страна, че ми го казвате.

— Каза и да заключиш вратата. И че ще почука и ще те събуди, когато се върне.

— Да, ваше височество. — Отидох до вратата и я заключих. Съмнявах се, че Шутът ще се върне преди разсъмване. — Има ли нещо друго, от което се нуждаете, преди да се изкъпя, ваше височество?

— Не. И не ми говори така. — Обърна ми гръб и се зави.

Съблякох се. Докато смъквах ризата, се постарах перата да се смъкнат с нея. Поседях малко на ниската си постеля, преди да сваля ботушите. Перата от брега се озоваха от ръкава на ризата под тънкото одеяло. Свалих талисмана на Джина и го сложих на възглавницата. Станах, изнесох дрехите си през вратата, заключих отново и отидох до скритата зад параваните вана. Когато се натопих във водата, гласът на Предан ме догони.