Робин Хоб - Мисията на шута

— Ти не си котката. Котката умря. Ти си човек и трябва да продължиш да живееш. Благодатта на Старата кръв е в това, че животните споделят живота си с нас. Проклятието е, че техният живот рядко е дълъг колкото нашия.

После стана и го остави да размишлява над думите й. Скоро след това Диъркин и спътниците му се качиха на конете и си тръгнаха. Забелязах, че двамата с Лоръл намериха време да си поговорят насаме, преди той да потегли. Може би заздравяваха прекъснатите преди време семейни връзки. Знаех, че Сенч ще ме попита какво са си казали, но бях твърде унил, за да се опитвам да ги подслушвам.

Петнистите бяха оставили ненужните им коне. Хората от Старата кръв пък оставиха един от тях за принца. Беше дребен, с дух, убит точно колкото цвета на козината му. Подхождаше идеално за принц Предан, също като непрестанно ръмящият дъжд. Преди обяд яхнахме конете и се отправихме към Бъкип.

Яздех Моя черна редом до принца. Тя почти се беше възстановила от куцането. Лоръл и лорд Златен яздеха пред нас. Говореха си, но не можех да следя разговора им, въпреки че не говореха тихо. По-скоро се дължеше на мъртвилото, настъпило в моя свят. Чувствах се изтръпнал и замаян, полусляп. Знаех, че съм жив, защото раните ме боляха и дъждът беше студен. Но всичко друго от света, всяко сетиво и усещане бяха приглушени. Вече не крачех безстрашно в тъмното; вятърът вече не ми нашепваше за заек на склона или за сърна, прекосила пътя наскоро. Храната бе изгубила целия си вкус.

Принцът не беше много по-добре. Справяше се със скръбта си досущ като мен, навъсен и смълчан. Между двама ни, изглежда, се бе издигнала неизказана стена на вина. Но за него моят вълк все още беше жив — или поне смъртта му беше по-милостива. А аз бях убил неговата котка пред очите му. Някак си още по-лошо ставаше от това, че все още ни свързваше нишка на Умението. Не можех да го погледна, без да усетя колко окаяно се чувства. Подозирам, че и той усещаше неизреченото ми обвинение към него. Знаех, че не е справедливо, но болката ми беше твърде силна, за да съм справедлив. Ако принцът беше държал на името си и на дълга си, ако си беше останал в Бъкип, мислех си, котката му щеше да е жива, и моят вълк също. Така и не изрекох на глас тези думи. Не беше нужно.

Излязохме на пътя и поехме на север. Никой от нас не изпитваше желание да посетим отново Холърби и хана „Петнистият принц“. И въпреки уверенията на Диъркин, че лейди Бресинга и семейството им нямат никакво участие в заговора на Петнистите срещу принца, заобиколихме земите и замъка им отдалече. Дъждът се лееше като из ведро. Хората на Старата кръв ни бяха дали провизии, но не много. В първото селце прекарахме нощта в един окаян хан и лорд Златен плати щедро за пратеник, който да отнесе свитък по най-бързия възможен начин до „негов братовчед“ в град Бъкип. После хванахме по обиколни пътища към следващото селище, което предлагаше сал през река Бък. Това отклонение ни отне още два дни. Лагерувахме под дъжда, ядяхме оскъдните си припаси и спяхме на студено и мокри. Знаех, че Шутът с безпокойство отброява стапящите се дни преди новолунието и годежната церемония на принца. Въпреки това продължавахме бавно и подозирах, че лорд Златен печели време, та пратеникът му да стигне до Бъкип и да предупреди кралицата за обстоятелствата около завръщането ни. Можеше също така да е, защото се опитваше да спечели малко време за принца и мен да се справим с унинието си, преди да се върнем сред шумотевицата и светската суета на замък Бъкип.

Ако човек не умре от някоя рана, все се изцерява по някакъв начин. Същото е и със загубите. От рязката болка на непосредствената скръб двамата с принца преминахме в сивотата на скована обърканост и очакване. Скръбта според мен винаги е време на очакване не болката да отмине, а да свикнеш с нея.

С нищо не помагаше на настроението ми това, че лорд Златен и Лоръл не намираха пътуването за толкова уморително и самотно, колкото беше за принца и мен. Яздеха пред нас стреме до стреме и макар да не се смееха на глас и да не пееха бодряшки песни, си говореха почти непрекъснато и като че ли изпитваха удоволствие от компанията си. Казвах си, че не ми трябва бавачка и че има великолепни основания двамата с Шута да не издаваме дълбочината на приятелството си нито пред Лоръл, нито пред Предан. Но ме болеше от загубата и самотата, а примирението бе най-безболезненото чувство, което можех да изпитвам.

Три дни преди новолуние стигнахме до Нюфорд. Имаше голям док и добра флота баржи, привързани за кейовете. Градчето беше ново, прясно като коричка на рана върху земята с грубите си дървени къщи и складове. Не спряхме, а отидохме направо на пристана и зачакахме под дъжда вечерният сал да се приготви за преминаване.