Робин Хоб - Мисията на шута

Мъжът, който беше кимнал зад Диъркин, леко се наведе напред и го докосна по рамото в подкана да продължи. След това се отдръпна и зачака. За миг Диъркин се почувства неловко, но се окашля и заговори:

— Ще наблюдаваме кралицата и ще слушаме какво ще каже на благородниците си. Знаем по-добре от всички пред каква заплаха би се изправил принц Предан, ако се разбере, че в жилите му тече Старата кръв. Това са опасностите, пред които са изправени нашите братя и сестри всеки ден. Бихме искали нашите хора да не са застрашени. Ако кралицата сметне за редно да протегне ръката си и да ни защити от преследване, то Старата кръв ще опази тайната за сина й. Но ако пренебрегне положението ни, ако обърне гръб на кръвопролитията…

— Разбирам ви — бързо отвърна лорд Златен. Гласът му беше хладен, но не и груб. Пое си дъх. — Предвид обстоятелствата това може би е най-многото, за което бихме могли да ви помолим. Вие вече ни върнахте наследника на Пророка. Това ще настрои благоприятно кралицата към вас.

— Така очакваме — отвърна тежко Диъркин. Мъжете зад него закимаха.

Сънят ме мамеше. Козината на Нощни очи беше лепкава от мехлема, също като моите гърди и корема ми. Почти нямаше място по нас, където да не боли, но отпуснах челото си на тила му и го прегърнах. Козината му полепна по кожата ми. Щом се отворих към него, думите от разговора край огъня заглъхнаха и станаха незначителни. Потопих съзнанието си през нажежената болка, която го стягаше, и стигнах до топлината и хумора на душата му.

Котки. По-лоши са и от бодливите свинчета.

Много по-лоши.

Но момчето обичаше котката.

Котката обичаше момчето. Горкото момче.

Горката котка. Жената беше себична.

Повече от себична. Зла. Собственият й живот не й беше достатъчен.

Обаче много храбра котка. Държа се твърдо и отнесе жената със себе си.

Да, храбра котка. Пауза. Мислиш ли, че изобщо ще стане някога? Осезаващите да могат да заявят магията си открито?

Не знам. Ще е хубаво според мен. Виж как потайността и лошата слава за нея са оформили живота ни. Но… но всичко беше хубаво и така. Нашето. Твоето и моето.

Да. Почивай сега.

Почивай.

Не можех да отделя своите мисли от вълчите. Не ми и трябваше. Потънах в сънищата му с него и сънувахме хубаво. Навярно загубата на Предан бе това, което ни напомни за всичко, което все още имахме, и за всичко, което бяхме имали. Сънувахме вълче, което лови мишки под изгнилия под на стара пристройка, и сънувахме мъж и вълк, които дърпат грамаден убит глиган. Сънувахме как се борим в дълбок сняг, с много търкаляне, скимтене и викове. Кръв на сърна, гореща на устата, и сладкия мек черен дроб, над който се дърлим. А после потънахме през старите спомени в съвършен мир и покой. Изцеряването започва в дълбок сън като този.

Той се размърда пръв. Почти се събудих, когато се изправи, отръска се предпазливо и после се протегна, по-смело. Превъзходният му нюх ми подсказа, че резецът на утрото е захапал въздуха. Вялото слънце тъкмо бе започнало да докосва мокрите от роса треви, да разбужда земните миризми. Дивечът щеше да се оживи. Ловът щеше да е добър.

Толкова съм уморен , оплаках се. Не мога да повярвам, че ставаш. Почини си още малко. Ще тръгнем на лов по-късно.

Ти да си уморен? Аз съм толкова уморен, че и почивката не може да ме облекчи. Само ловът. Усетих влажния му нос на бузата си. Беше студен. Не идваш ли? Сигурен бях, че ще искаш да дойдеш с мен.

Да. Искам. Само не веднага. Дай ми само още мъничко време.

Добре, малки братко. Обаче само още мъничко. Последвай ме, когато поискаш.

Ала умът ми пое с неговия, както беше ставало толкова пъти. Излязохме от пълната с човешка воня пещера и минахме покрай малката гробница на котката. Подушихме смъртта й и миризмата на лисица, привлечена от нея, но отблъсната от мириса на дим от огъня. Бързо оставихме лагера зад себе си. Нощни очи избра открит склон вместо гористата долина. Небето бе синьо и дълбоко, последната звезда гаснеше. Изтеклата нощ се бе оказала по-студена, отколкото предполагах. Слана все още покриваше тревите тук-там, но щом издигащото се слънце я докоснеше, се стапяше на струйки и се вдигаше пара. Въздухът бе студен и свеж, всяка миризма — остра като наточен нож. С вълчия нос улавях всеки мирис и знаех всичко. Светът беше наш. Времето за преобръщане , казах му.

Точно. Време за промяна, Променящ.

Имаше тлъсти мишки, събираха припряно класове във високите треви, но ги подминахме. На върха на хълма спряхме. После заслизахме по другия склон, вдъхвахме миризмата на утро, вкусвахме устните на идващия ден. Сърни щеше да има в обраслите корита на потоците. Щяха да са здрави, силни и тлъсти, предизвикателство за всяка глутница, камо ли за самотен вълк. Щях да му трябвам, за да ги уловим. Нощни очи спря. Утринният вятър рошеше козината му. Ушите му бяха изпънати. Погледна надолу, където бяха сърните.