Робин Хоб - Мисията на шута

Добър лов. Аз отивам сега, мой братко. Каза го с огромна решителност.

Сам? Не можеш сам да свалиш сърна! Въздъхнах примирено. Почакай, ще стана и ще дойда с теб.

Да те почакам? Едва ли! Толкова години все тичам пред теб и ти показвам пътя.

Бърз като мисъл, той се изплъзна от мен, затича надолу по склона като сянка на облак, когато задуха вятър. Връзката ни се стопи, разпръсна се и полетя като пух на глухарче във вятъра. Вместо малка и тайна, усетих как стана широка и открита, сякаш Нощни очи бе поканил всички Осезаващи същества на света да споделят съюза ни. Цялата плетеница на живота по този склон изведнъж разцъфтя в сърцето ми, свързана, запредена и втъкана през всичко. Твърде прекрасно беше, за да се удържа. Трябваше да отида с него. Това възхитително утро трябваше да се сподели.

— Почакай! — извиках и се събудих. До мен Шутът вече беше седнал, сънен и чорлав. Примигнах. Устата ми беше пълна с мехлем и вълчи косми, пръстите ми се бяха впили в козината му. Притиснах го до себе си и прегръдката ми изтръгна последния дъх от дробовете му.

Но Нощни очи беше заминал. Студен дъжд плющеше пред пещерата.

Знахарката от Старата кръв задържа принц Предан в ступор цял ден и цяла нощ. Знаех, че това плаши лорд Златен, въпреки усилията на Лоръл да го убеди, че е виждала това и преди и че знахарката прави само онова, което е нужно. Колкото до самия мен, завиждах на Предан. Подобна утеха не ми беше предложена, а и почти нищо не ми беше казано. Може би се дължеше отчасти на отлъчването: когато се отдели от една общност, човек губи и подкрепата на тази общност. Но не мисля, че се дължеше изцяло на коравосърдечна жестокост. Вярно, аз бях отхвърлен, но бях и самостоятелен човек и те очакваха да се справя със загубата си сам, по свой си начин. Бяхме почти непознати, така че нямаше какво толкова да си кажем — и абсолютно нищо, с което да могат да ми помогнат.

Усещах съчувствието на Шута, но периферно. Като лорд Златен, той не можеше да ми каже кой знае какво. След смъртта на моя вълк бях изпаднал във вцепенение. Загубата на приятелството му беше ужасна, но с него си бе отишъл и достъпът ми до по-острите му сетива. Всички звуци ми се струваха приглушени, а нощта по-тъмна, обонянието и вкусът ми — притъпени. Беше все едно, че светът ме е лишил от яркостта си. Нощни очи ме беше оставил да се оправям сам в това сумрачно и душно място.

Вдигнах погребална клада и изгорих тялото му. Това явно наскърби хората от Старата кръв, но беше моят си начин за траур и го изпълних. Отрязах косата си и я изгорих с него, гъсти черни и бели кичури. С него отиде и дълъг пухкав кичур светлозлатиста коса. Както Бърич бе направил някога за Лисица, през деня останах край огъня, борех се с проливния дъжд, който се мъчеше да го изгаси, добавях дърва всеки път, щом започнеше да гасне, докато костите на вълка не станаха на пепел.

На следващата сутрин знахарката остави принца да се събуди. Седна до него и го загледа как излиза от ступора, причинен от упойващата й отвара. Седях до тях и го гледах. Видях как съзнанието бавно се връща, първо в очите и след това на лицето му. Пръстите му се свиха, той понечи да вдигне ръце и да задраска във въздуха, но знахарката ги натисна и каза: