Робин Хоб - Мисията на шута

— Е, поне сме на сухо за известно време. Сега лягаме да спим и утре ще продължим, но не прекалено рано. Това устройва ли те, Том?

— Както желаете, лорд Златен — отвърнах, докато той духаше писмото и след това го нави. Върза го с нишка, извадена от великолепното му някога наметало. Връчи ми го с вдигната вежда.

Разбрах го веднага.

— По-скоро не — казах съвсем тихо.

Той стана от писалищната масичка и отиде при наредената храна. Започна да се обслужва, като нарочно подрънкваше с чиниите и чашите. Замърмори тихо:

— И аз бих предпочел да не те карам да отидеш. Но не мога. Колкото и да съм мръсен, все ще се намерят хора, които ще познаят лорд Златен и ще забележат интереса му към менестрела. Достатъчно скандал си спечелих към името с това пътуване. Забрави ли действията ни в Гейлкип? Всичко това ще трябва да го обяснявам, като се върна в Бъкип. Предан също не може, а доколкото знам, Лоръл е в неведение за връзката. Славея може и да я познае, но ще погледне подозрително на писмо, предадено от нея. Тъй че се налага, боя се.

И аз се боях от същото, но повече се боях от предателя в мен, който всъщност искаше да слезе долу и да се види с менестрела. У всеки мъж има една част, която е готова на всичко, за да премахне самотата. Не е непременно най-страхливата част от мъжката душа, но съм виждал много мъже да правят срамни неща, за да й угодят. Нещо по-лошо, чудех се дали Шутът нарочно не ме праща при Славея. Веднъж вече, когато самотата заплашваше да погълне сърцето ми, й беше казал къде да ме намери. Утешението, което получих в прегръдките й, беше лъжливо. Бях се заклел, че няма да го правя повече.

Но взех тънко навитото писмо от ръката му и го пъхнах в опърпания си ръкав с непринудеността, усвоена от дълги години хитруване. Перата от брега на съкровищата все още си бяха там, стегнати здраво за ръката ми. Тази тайна поне все още си оставаше моя и само в краен случай щях да я споделя с него.

— Виждам, че не те свърта на място въпреки дългия ден — каза той високо. — Върви, Том. Двамата с принца все ще можем да се опазим сами една вечер, а и ти си заслужи малко песни и някоя и друга бира. Иди, видях как погледна с копнеж натам. Нямаме нищо против.

Зачудих се кого ли си мисли, че заблуждава. Принцът знаеше, че точно в този момент сърцето ми не го влече нищо, освен скръбта. В лагера на Петнистите беше видял как лорд Златен отстъпи пред заповедта ми и тръгна с вълка. Все пак благодарих високо на господаря си за разрешението му и излязох от стаята. Бавно заслизах по стълбите. Може би беше игра, която си играехме един на друг. Лоръл се качваше нагоре. Изгледа ме с любопитство. Опитах се да измисля какво да й кажа, но не ми хрумна нищо. Подминах я мълчаливо, не с пренебрежение, но и не се тревожех, че може да се обиди. Чух я как спря на стъпалата зад мен, все едно иска да ме заговори, но продължих надолу.

Гостилницата беше претъпкана. Някои сигурно бяха дошли за музиката и песните, защото Славея бе много прочута, но повечето приличаха на хора, спасили се в хана от пороя вън. Успях да си взема храна и халба бира с уверението, че господарят ми ще плати на заранта. После отидох до камината и седнах на една маса в ъгъла точно зад лакътя на Славея. Знаех, че тя не е тук по съвпадение. Беше наблюдавала връщането ни и най-вероятно разполагаше с птица, за да извести за нас в Бъкип. Тъй че не се изненадах, когато тя се престори, че не ме забелязва, и продължи да свири и да пее.

След още три песни заяви, че трябвало да си почине и да си накваси гърлото. Слугата, който й донесе виното, го остави на ръба на масата ми и когато Славея седна да пие до мен, й подадох писмото на лорд Златен под плота. После си допих бирата и излязох до нужника.

Когато се върнах при хана, тя ме чакаше под капещата стреха.

— Писмото е изпратено — каза ми.

— Ще предам на господаря. — Понечих да я подмина, но тя ме хвана за ръкава. Спрях.

— Кажи ми — промълви тя.

Старата предпазливост задържа езика зад зъбите ми. Не знаех колко й е казал Сенч.

— Изпълнихме задачата си.

— Това го предположих — отвърна тя язвително. После въздъхна. — И съм достатъчно разумна, за да не те питам каква е била задачата на лорд Златен. Но ми кажи за теб. Изглеждаш ужасно… косата ти е отрязана, дрехите ти са на дрипи. Какво е станало?

От всичко, което бях преживял, само едно събитие си беше лично мое, за да мога да реша да го споделя ли, или не. Така че казах:

— Нощни очи умря.

Поройният дъжд запълни мълчанието й. После тя въздъхна дълбоко и ме прегърна.