Робин Хоб - Мисията на шута

Той се изправи рязко. За свой ужас видях сълзи да се стичат от живите му зелени очи. За миг устата му потрепери. После той заобиколи масичката, хвана главата ми в шепите си, наведе се и ме целуна по челото.

— Слава на Еда и Ел — прошепна хрипливо. — Ти си негов. И той ще е в безопасност, когато си отида.

Твърде изумен бях, за да мога да проговоря. Той бавно седна отново. Наля още чай. Обърна се настрани да изтрие очите си и ме погледна отново. Избута чашата по масата към мен и каза:

— Добре. Сега да докладвам ли?

Както ме беше предупредил Сенч, проспах не само следобеда, но и част от ранната вечер. Събудих се в пълния мрак на стаичката си, в пълна самота, и изведнъж се уплаших, че съм умрял. Станах, намерих вратата с опипване и я отворих. Светлината направо ме зашемети. Лорд Златен, облечен безукорно, седеше на писалището си. Вдигна небрежно очи и подхвърли свойски:

— О. Събуди се най-после. Вино? Бисквити? — Посочи масата и столовете до камината.

Разтърках очи. Храната бе наредена изискано. Седнах. Езикът ми беше подут, очите ми лепнеха.

— Представа нямам какво имаше в чая на Сенч, но не мисля да го опитвам пак.

— Аз пък нямам представа за какво говориш, но подозирам, че не ми и трябва. — Стана, наля вино и ме изгледа пренебрежително. — Безнадежден си, Том Беджърлок. Погледни се само. Спиш цял ден, после ми се появяваш в опърпан стар халат. По-лош слуга не мога дори да си представя. — Седна срещу мен.

Не можах да измисля отговор. Отпих с благодарност от виното. Помислих за ядене, но открих, че нямам никакъв апетит.

— Как мина вечерта? Позабавлява ли се с танц с Ловкиня Лоръл?

Той вдигна вежда, сякаш въпросът ми го озадачава и изненадва. Изведнъж се усмихна и отново се превърна в Шута.

— О, Фиц, точно ти би трябвало вече да знаеш, че всеки миг от живота ми минава в танцуване. И с всеки партньор отмервам различен такт. — След това, умело както винаги, смени темата. — А ти добре ли си тази вечер?

Знаех какво има предвид.

— Толкова, колкото може да се очаква — уверих го.

— Аха. Чудесно. Ще слизаш ли до града?

Знаеше какво ще ми се иска, преди още да съм го помислил.

— Ще ми се да навестя Хеп и да видя как върви чиракуването му. Освен ако не ти трябвам тук.

Той се взря за миг в лицето ми, все едно очакваше да кажа още нещо.

— Да, иди в града. Тази нощ, разбира се, има още празненства, но ще се оправя с подготовката си и без тебе. Моля те обаче, постарай се и ти да изглеждаш по-представително, преди да напуснеш покоите ми. Репутацията на лорд Златен бездруго е поразклатена напоследък и без да се приказва, че държи прояден от молци слуга.

— Ще се опитам — изсумтях.

Станах бавно. Старите болежки се връщаха. Шутът се премести на един от двата стола до камината. Отпусна се с въздишка и изпружи дългите си крака към топлото. Когато тръгнах към стаята си, гласът му ме настигна.

— Фиц. Знаеш, че те обичам, нали?

Спрях.

— Ще ми е неприятно да се налага да те убивам — продължи той. Улових ловкото подражание на моя глас и интонация. Зяпнах го изумен. Той изправи рамене в стола и ме погледна с кисела усмивка. — Никога повече не се опитвай да ми прибираш дрехите. Верулеанската коприна трябва да се окачва. Не да се смачква.

— Ще се постарая да го запомня — отвърнах примирено.

Той отново се отпусна в стола и вдигна чашата си.

— Приятна вечер, Фиц — каза ми тихо.

В стаята си намерих една от старите си туники и клин. Облякох ги и се намръщих. Клинът ми беше широк в кръста. Бях отслабнал от лишенията и суровите изпитания на експедицията ни. Пригладих ризата и се намръщих, като видях петната по нея. Не се беше променила, откакто бях дошъл с нея в Бъкип, но моето око за нея се беше променило. За селяшкия ми живот беше чудесна, но останех ли в Бък да уча принца, трябваше отново да се обличам като градски човек. Заключението бе неизбежно, но все пак ми изглеждаше странно суетно. Измих лицето си със застоялата вода в каната. Напразно се опитах да пригладя косата си пред малкото огледало, предадох се и навлякох наметалото. Загасих свещта.