Робин Хоб - Мисията на шута

Стаята на лорд Златен, докато минавах като призрак през нея, вече бе осветена само от трепкащите пламъци в камината. Минах покрай него и подхвърлих:

— Приятна вечер и нощ и на теб, Шуте.

Той не отвърна, само вдигна изящната си ръка за довиждане, показалецът му посочи към вратата. Измъкнах се със странното чувство, че съм забравил нещо.

В цитаделата цареше празнична атмосфера, всички се подготвяха за поредната нощ на пиршества, музика и танци. Гирлянди красяха арките и вратите и много повече народ от обичайното се движеше по коридорите. Откъм малката зала ехтеше глас на менестрел, трима младежи в цветовете на Фароу бъбреха при вратата. Износените ми дрехи и зле подкастрената ми коса привлякоха няколко насмешливи погледа, но общо взето останах незабележим сред новодошлите и техните слуги и никой не ме спря, когато напуснах Бъкип и се запътих надолу към града. Стръмният път също беше пълен с хора, идващи и връщащи се от цитаделата, и въпреки несекващия дъжд градът бе по-оживен от обичайното. Всяко празненство горе в цитаделата стимулираше градската търговия, а годежът на Предан беше голямо събитие. Запровирах се покрай търговци, улични продавачи и забързани по работа слуги. Разминавах се с благородници на коне и дами в носилки, запътени към замъка за вечерните празненства. В самия град тълпата по улиците стана още по-гъста. Пивниците бяха пълни до пръсване, музика се лееше и примамваше минувачите, деца щурееха, зарадвани от празничната възбуда на толкова много чужденци в града. Празничната аура бе заразителна и се улових, че се усмихвам и пожелавам добър вечер на не един непознат, докато вървях към дюкяна на Джина.

Докато подминавах един вход, видях някакъв младеж да придумва девица да остане да си поприказват още малко.

Очите й бяха грейнали и усмивката й — весела, докато полюшваше тъмни къдрици към него в мил укор. Капки дъжд блестяха като скъпоценни камъни по наметалата им. Изглеждаше толкова искрен и млад в настойчивостта си, че извърнах поглед и продължих по пътя си. В следващия момент сърцето ме заболя, понеже осъзнах, че принц Предан никога няма да изпита подобен миг, никога няма да вкуси сладостта на открадната целувка, нито замаята и напрежението, докато се чуди дали дамата ще го дари с още един миг от компанията си. Не. Неговата жена бе избрана от други и най-свежите години от мъжеството му щяха да преминат в очакване тя да порасне и да стане пълнолетна жена. Не смеех да се надявам, че ще са щастливи. Най-доброто, на което можехме да се надяваме, бе, че поне няма да се направят нещастни един друг.

Такива мисли се въртяха в ума ми, когато се озовах в лъкатушещата уличка, водеща към вратата на Джина. Спрях и изведнъж ме обзе неловкост. Вратата беше затворена, прозорците — със спуснати кепенци. През един се процеждаше светлина, но не изглеждаше гостоприемна. По-скоро говореше за домашна интимност сред тези стени. Беше станало по-късно, отколкото си мислех; щях да се натрапя. Пригладих нервно щръкналата си коса и си дадох дума, че няма да влизам, ще остана само при вратата и ще попитам за Хеп. Можех да го взема до някоя кръчма на бира и приказка. Това щеше да е добре, казах си, добър начин да му покажа, че вече го смятам за пораснал мъж. Поех си дъх и почуках.

Чух отвътре изстъргване на стол, после — тупване на котарак, скочил на пода. След това до мен стигна гласът на Джина:

— Кой е?

— Фи… Том Беджърлок. — Изругах наум непохватния си език. — Извини ме, че идвам толкова късно, но ме нямаше и си помислих, че…

— Том! — Вратата се отвори широко и едва не ме удари. — Том Беджърлок, влизай, влизай! — Джина държеше свещ в едната си ръка, а с другата ме хвана за ръкава и ме задърпа вътре. В стаята беше полутъмно, осветена бе само от огъня в камината. До ниската маса имаше два стола. До една празна чаша — димящ чайник. Единият стол бе зает от плетиво със забити в него куки. Джина затвори вратата и ми махна към камината. — Тъкмо сварих чай от бъз. Искаш ли?

— Много мило, но… Не искам да се натрапвам, исках само да разбера как е Хеп и да…

— Хайде, дай да ти сваля наметалото. О, че то е прогизнало! Ще го окача тук да съхне. Сядай, сядай. Ще трябва да изчакаш, младият хаймана не е тук. Честно казано, тъкмо си мислех, че колкото по-скоро се върнеш и поприказваш с това момче, толкова по-добре за него. Не че искам да го одумвам, обаче някой трябва да му постегне юздите.

— На Хеп? — попитах невярващо. Пристъпих към огъня, но котаракът избра точно този момент да се усуче около глезена ми. Заковах на място, насмалко да го настъпя.