Робин Хоб - Мисията на шута

Малко преди птиците да извисят първия си утринен зов, Хеп отново се унесе в сън. Поседях още малко край огъня да го погледам. Угрижеността по лицето му се бе изгладила. Хеп беше спокойно и простодушно момче, сблъсъците никога не го бяха радвали. Не беше момче за тайни. Радвах се, че след като ми разказа за Пролетното празненство, отново е влязъл в мир със себе си. Собственият ми път към вътрешния ми мир щеше да е по-каменист.

Оставих го заспал до тлеещия огън под ранната слънчева светлина.

— Пази го — казах на Нощни очи.

Усещах болката във вълчите крака не по-зле от болезнените жегвания в нашарения ми с белези гръб. Нощта на открито не беше вече милостива към никого от двама ни. Да, но с радост щях да полегна върху студената мокра земя, вместо да се върна в къщата за тежкия разговор със Славея. По-добре скоро, отколкото късно, изправен ли си пред неприятност, казах си. Тръгнах да се връщам. Крачех като много, много стар човек.

Спрях при курника да събера яйцата. Пилците вече щъкаха навън. Петелът скочи на поправения покрив, плесна два пъти с криле и изкукурига страстно. Сутрин. Да. Сутринта, от която се боях.

Влязох, разрових огъня, добавих дърва и сложих яйцата да се сварят. Извадих последния самун хляб, сиренето, което ми беше донесъл Сенч, и билки за чай. Славея никога не е била ранобудница. Имах много време да помисля какво бива да кажа и какво не бива. Докато оправях стаята — събирах най-вече разхвърляните й вещи — умът ми се отнесе назад през годините, които бяхме споделили. Над десетилетие бе минало, откакто се познавахме. Откакто мислех , че я познавам, поправих се. И веднага се наругах, че съм проклет лъжец. Разбира се, че я познавах. Вдигнах от стола захвърленото й наметало. Ароматът й се бе затаил в хубавата му вълна. Много добро качество. Мъжът й я осигуряваше с най-доброто. Най-лошото в цялата работа беше, че онова, което бе направила Славея, не ме изненадваше. Срамувах се единствено от себе си, че не бях го предвидил.

Цели шест години след Прочистването на Бък се бях движил сам през света. Не контактувах с никой от онези, които ме бяха познавали в Бъкип. Животът ми като Пророк, като незаконен син на принц Рицарин, като чирак-убиец на Сенч, беше мъртъв за мен. Превърнах се в Том Беджърлок и навлязох с цялото си сърце в този нов живот. Както дълго бях мечтал, пътувах и взимах всичките си решения единствено с моя вълк. Намерих някакъв душевен мир в себе си. Това не означава, че не ми липсваха хората, които бях обичал в Бъкип. Липсваха ми, ужасно понякога дори. Но с това, че ми липсваха, намирах също така свободата си от миналото. Един гладен човек може да копнее за печено месо и блажна гозба, без да презира простичкото удоволствие на хляба и сиренето. Сглобявах си нов живот и макар да му липсваше много от онова, което бе сладко в стария ми живот, той все пак ми предлагаше прости удоволствия, които старият живот дълго ми бе отказвал. Бях доволен.

После, в една мъглива утрин, някъде около година след като се заселих в къщичката недалече от руините на Фордж, двамата с вълка се върнахме от лов и заварихме очакващата ни в засада промяна. Носех на раменете си сърна и старата ми рана от стрелата щипеше и болеше. Тъкмо се чудех дали облекчението от едно дълго киснене в гореща вода си струва досадата с мъкненето на ведрата и чакането водата да се стопли, когато чух чаткане на подковани копита по камък. Пуснах сърната на земята и с Нощни очи крадешком обиколихме къщата в широк кръг. Нищо друго нямаше, освен една кобила, все още оседлана, вързана за дървото до вратата. Ездачът, изглежда, беше влязъл вътре. Кобилата наостри уши: беше ме усетила, но все още не беше сигурна дали съм повод за тревога.

Остани назад, братко. Ако кобилата надуши вълк, ще изцвили. Ако стъпвам много тихо, мога да се доближа достатъчно, за да надникна вътре, преди да е вдигнала тревога.

Безшумен като мъглата, която загръщаше и двама ни, Нощни очи изчезна като сива вихрушка. Обиколих къщата, минах отзад и се долепих до стената. Вече можех да чуя натрапника вътре. Крадец? Чух дрънчене на посуда и плисък на вода. Тупване ми подсказа, че някой е хвърлил цепеница в огнището. Сбърчих вежди озадачен. Който и да беше вътре, явно се държеше като у дома си. Миг по-късно чух как един глас се извиси в рефрена на стара песен и сърцето ми подскочи. Въпреки годините познах гласа на Славея.

Виещата кучка , потвърди Нощни очи. Надушил беше миризмата й. Както винаги се намръщих кисело от това как мисли вълкът за нея.